— Ами, да. Ле Салан… наводненията…
Брисман сложи съчувствено ръце на раменете ми.
— Малка моя Мадо, знам, че се опитваш да помогнеш. Но плажът Лез Имортел трябва да бъде защитен. Тъкмо затова сложихме вълнолома. Сега не мога да го махна само защото някакви си течения са се преместили. Не знаем дали иначе нямаше пак да се преместят — той махна с масивната си ръка. — Представи си двойка сиамски близнаци. Понякога се налага да бъдат разделени, за да може поне единият да оцелее — Брисман ме погледна право в очите, за да се увери, че съм разбрала какво казва. — И понякога трябва да се направи труден избор.
Погледнах го, внезапно вцепенена. Какво ми говореше той? Че Ле Салан трябва да се жертва, за да може Ла Усиниер да оцелее? Че това, което става, е неизбежно?
Спомних си за всичките години, през които беше поддържал контакт с нас, за бъбривите писма, колетите с книги, подаръците. За да бъде в течение, да не се лишава от допълнителните възможности. За да пази инвестицията си.
— Знаехте, нали? — бавно произнесох аз. — От самото начало сте знаели, че това ще се случи. И не сте казали и дума.
Позата му — с приведени рамене и ръце в джобовете — съумяваше да предаде дълбоката му обида от това жестоко обвинение.
— Малка ми Мадо, как можеш да говориш така? Това е нещастие, няма спор. Но стават такива неща. И ако ми позволиш, ще ти кажа, че това само засилва тревогата ми за баща ти и твърдото ми убеждение, че в края на краищата другаде ще се чувства по-добре.
Погледнах го.
— Казахте, че баща ми е болен — произнесох аз с ясен глас. — Какво точно му има? — за миг забелязах у него колебание. — Болно сърце? Черен дроб? Бели дробове?
— Мадо, не знам подробностите, а и честно казано…
— Рак ли има? Или цироза?
— Както ти казах, Мадо, не знам подробности — сега беше по-малко дружелюбен, долавях напрежение в челюстта му. — Но мога да се обадя на моя лекар когато пожелаеш и той ще изкаже обективното си професионално мнение.
„На моя лекар“. Сведох поглед към подаръка на Брисман в своя пашкул от опаковъчна хартия. Слънцето жадно обгръщаше огнената коприна. Прав е, казах си, червеното е любимият ми цвят. Знаех, че мога да оставя всичко в неговите ръце. Да се върна в Париж — новият сезон в галериите тъкмо започваше — и да работя върху новото си портфолио. Този път градски пейзажи, може би малко портрети. След десет години като че ли бях готова да сменя темата.
Но знаех, че няма да го направя. Нещата се бяха променили, островът се беше променил, а с него и част от мен. Носталгията, която изпитвах към Ле Салан през цялото време, докато бях далеч, бе прераснала в нещо по-дълбоко, в нещо по-силно. А колкото до завръщането ми у дома — илюзиите, сантименталността, разочарованието, радостта, — сега разбирах, че то още не се е случило. До този момент все още не се бях завърнала у дома.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — Брисман беше приел мълчанието ми за съгласие. — Можеш да се преместиш в Лез Имортел, докато уредим нещата. Страх ме е, като си помисля как живееш в онази къща с Дебелия Жан. Ще ти дам най-хубавия си апартамент. За сметка на заведението.
Дори сега, когато бях убедена, че крие истината от мен, почувствах необяснима благодарност. Пропъдих я.
— Не, благодаря — чух се да казвам. — Ще си остана у дома.
16
Седмицата, която последва, пак донесе лошо време. Солниците зад селото се наводниха, като унищожиха плодовете на двегодишен труд. Търсенето на Светицата трябваше да бъде отложено заради силните приливи, макар че само шепа оптимисти все още се надяваха, че ще я намерят. Изчезна втора рибарска лодка, „Кориган“ на Матиас Геноле, най-старата плаваща лодка в селото. От силните ветрове заседна в скалите точно срещу Гризнос и Матиас и Ален не можаха да я измъкнат. Дори Аристид отбеляза, че това е голяма загуба.
— Беше на сто години — оплакваше лодката Капюсин. — Спомням си я как излизаше в морето още когато бях момиче. С красиви червени платна. Разбира се, по онова време и Аристид имаше „Пеош а Лабур“ и си спомням как двете излизаха заедно всеки ден, как се състезаваха коя ще изпревари другата. Това беше преди да умре синът му Оливие, разбира се, и преди Аристид да загуби единия си крак. После „Пеош“ стоя в солния канал, докато започна да се руши, и една зима приливът я отнесе, а той не си мръдна пръста, за да я спаси — тя сви пухкавите си рамене. — Нямаше да го познаеш в онези дни, Мадо. Тогава беше друг човек, като по-млад. Така и не се възстанови след смъртта на Оливие. Сега изобщо не го споменава.
Станало по глупава случайност. Винаги става така. По време на отлив Оливие и Аристид оглеждали някакъв рибарски кораб, който се разбил при Ла Жьоте, неочаквано корабът се изместил и Оливие се озовал залостен вътре под ватерлинията. Аристид се опитал да го издърпа с „Ла Пеош“, но се плъзнал между лодката си и кораба и заклещил единия си крак. Викал за помощ, но никой не го чул. Три часа по-късно го прибрал случайно минаващ рибар, но дотогава отливът се обърнал на прилив и Оливие се удавил.