Враждебността на Аристид към мен не беше намаляла. Тъкмо той ме беше нарекъл Кокошката и усилията ми да посветя саланци в движенията на приливите и отливите само допълнително го озлобиха. Сега винаги, когато му се изпречех на пътя, Аристид ме посрещаше с мрачен сарказъм.
— Ето я и Кокошката. Сигурно идваш с поредната идея за спасяване на селото, а? Идваш да ни отведеш в Обетованата земя? Да направиш всички ни милионери?
Или:
— Хе, ето я Кокошката. Какъв е днешният план? Да обърнеш прилива на отлив? Да спреш дъжда? Да възкресиш мъртвите?
Капюсин ми каза, че неговата язвителност се дължи отчасти на видимия неуспех на внука му с Мерседес Просаж въпреки тежките загуби на съперника му. Скованата свенливост на Ксавие в присъствието на момичето се бе оказала дори по-опустошителна от разоряването на Геноле, а навикът на Аристид да следи Мерседес непрекъснато и да се мръщи, когато заговори друг мъж освен Ксавие, не улесняваше нещата. В резултат на това Мерседес се държеше по-злобно и високомерно от когато и да било и макар че често я виждах да седи край солния канал, когато пристигаха лодките, тя като че ли не обръщаше внимание на никого от младите си обожатели, а просто пилеше ноктите си или четеше списание, издокарана във всевъзможни оскъдни дрешки.
Гислен и Ксавие не бяха единствените, които въздишаха по нея. С известно учудване забелязах, че и Дамиен прекарва необичайно много време край залива, седнал с цигара в ръка и с вдигната яка, за да се предпази от вятъра. Без него Лоло играеше сам на дюните и изглеждаше отчаян. Мерседес, разбира се, изобщо не забелязваше увлечението на Дамиен или ако забелязваше, с нищо не го показваше. Когато виждах децата да се връщат от училище с малкия микробус от Ла Усиниер, Дамиен често седеше сам и мълчеше дори с приятелите си. Няколко пъти забелязвах синини по лицето му.
— Мисля, че усиниерските деца доста тормозят нашите в училище — споменах същата вечер на Ален в бара на Анжело. Но Ален не ми обърна внимание. След загубата на бащината му „Кориган“ той бе станал кисел и необщителен, готов да избухне при най-безобидното подмятане.
— Момчето трябва да се научи — отбеляза лаконично. — Винаги е имало боричкания сред децата. Той просто трябва да свикне, нищо повече, като всички нас.
Казах, че според мен това е прекалено строго отношение към тринайсет годишно момче.
— Почти на четиринайсет е — поправи ме Ален. — Така стоят нещата. Усиниерци срещу саланци. Като кошница с раци. Винаги е било така. Баща ми трябваше да ме бие, за да ходя на училище, толкова ме беше страх. Само че оцелях, нали?
— Може би не е достатъчно само да оцелееш — отвърнах аз. — Може би трябва да им отвръщаме.
Ален се подсмихна с неудоволствие. Зад него Аристид вдигна глава и размаха ръце като крила. Почувствах как лицето ми пламва, но не му обърнах внимание.
— Знаеш какво правят усиниерци. Нали видя укрепленията при Лез Имортел. Ако и в Ла Гулю имаше нещо такова, тогава може би…
— Хе! Пак старата песен! — сопна се Аристид. — Даже Руже казва, че нищо няма да стане!
— Да, пак старата песен! — вече кипях от гняв и няколко души се обърнаха от резкия ми тон. — Можехме да бъдем в безопасност, ако бяхме направили като усиниерците. Още можем да се спасим, ако направим нещо веднага, преди да е станало късно.
— Да направим нещо? Какво да направим? И кой ще плати за това?
— Всички ние. Можем да се обединим. Да извадим всичките си спестявания.
— Глупости! Не може да стане! — старецът се беше изправил и ме гледаше над главата на Ален с озверели очи.
— Брисман го е направил — отговорих аз.
— Брисман, та Брисман! — той тропна с бастуна по земята. — Брисман е богат! И е късметлия! — Аристид избухна в дрезгав смях, подобен на кашлица. — Всеки на острова го знае!
— Брисман сам кове късмета си — невъзмутимо заявих аз. — И ние можем да направим същото. Знаете, Аристид. Онзи плаж… можеше да бъде наш. Само ако намерим начин да обърнем стореното…
За миг погледите ни се срещнаха и ми се стори, че между нас премина нещо: нещо подобно на разбирателство. После той отново извърна глава.
— Мечтай си — отсече старецът: в гласа му се бе върнала предишната дрезгавина. — Ние сме саланци. За какво, по дяволите, ни е плаж?
17
Обезсърчена и ядосана, аз съсредоточих цялата си енергия в довършване на работата по къщата. Бях се обадила на хазяйката си в Париж, за да предупредя, че ще остана още няколко седмици, изтеглих известна сума от спестяванията си и дълго време чистих, пребоядисвах и подреждах. Дебелия Жан като че ли бе поомекнал, макар че почти не говореше, гледаше ме в мълчание как работя, понякога миеше чиниите или държеше стълбата, докато запълвах местата на липсващите керемиди с нови. Понякога търпеше шума на радиото, рядко приказките ми.