Трябваше наново да се уча да тълкувам разновидностите на мълчанието му, да разгадавам жестовете му. Като дете можех да го правя, сега си припомнях някогашното умение като почти забравен музикален инструмент. Дребните жестове, неразбираеми за околните, но изпълнени със смисъл. Гърлените звуци, изразяващи удоволствие или умора. Редките усмивки.
Осъзнах, че това, което съм взела за враждебност или неприязън, всъщност е било дълбока и тиха депресия. Сякаш баща ми просто се бе отдръпнал от обичайното ежедневие, затъвайки като потопена лодка все по-дълбоко и дълбоко в безразличието, докато беше станало почти невъзможно да го издърпам. Нищо от това, което правех за него, не можеше да проникне отвъд това безразличие, а запоите му при Анжело като че ли само усложняваха нещата.
— Накрая ще дойде на себе си — каза Тоанет, когато споделих тревогата си. — Той става такъв понякога — за месец, шест месеца, по-дълго. Иска ми се само и други хора да можеха да го направят.
Бях я намерила в градината — събираше охлюви от купчината с дърва в голяма тенджера; от всички саланци тя като че ли единствена се радваше на лошото време.
— Това му е хубавото на дъжда — заяви Тоанет и се наведе толкова ниско, че гръбнакът й изпука. — Изкарва охлювите навън — тя с мъка се наведе зад купчината с дърва, хвана един охлюв и го пусна в тенджерата със сумтене. — Ха! Хванах го малкия мошеник — и ми показа тенджерата да видя. — Най-хубавият дивеч на света. Само пълзят, чакат да ги хванеш. Посоляваш ги за кратко, за да изкараш слузта. После ги слагаш в тенджерата с малко арпаджик и червено вино. Нямат грешка. Знаеш ли какво — сети се старицата изведнъж, като ми подаде тенджерата — занеси малко на баща си. Ще го изкарат от черупката му, хе-хе! — тя се изкиска доволно на шегата си.
Де да беше толкова лесно. Ла Буш бе основната причина, сигурна бях: Дебелия Жан продължаваше да ходи там всеки ден, макар че водата не намаляваше. Понякога оставаше до падането на нощта, като копаеше умърлушено около наводнените гробове или най-често просто стоеше над залива и гледаше как водата ту приижда, ту се оттегля. Ла Буш е ключът, повтарях си аз. Ако има начин да стигна до сърцето на баща си, тъкмо с негова помощ ще успея.
18
Мокрият август зрелищно се смени с бушуващ септември и макар че вятърът отново задуха на запад, положението в Ле Салан не се подобри. Аристид настина лошо, докато събираше миди в плитчините на Ла Гулю. Тоанет Просаж също се разболя, но отказа помощта на Илер.
— Няма да позволя на този ветеринар да ми казва какво да правя — гневно хриптеше старицата. — Да си гледа козите и конете. Аз още не съм чак толкова отчаяна.
Омер уж се шегуваше с това, но личеше, че е разтревожен. Бронхитът след деветдесетгодишна възраст може да бъде много сериозна болест. А лошото време още предстоеше. Всички го знаеха и нервите им бяха опънати.
Ясно беше, че Ла Буш е най-малкият ни проблем.
— Мястото винаги е било лошо — казваше Анжело, който беше от Фромантин и следователно нямаше погребани роднини в Ла Буш. — Какво можете да направите, а?
Само старите хора страдаха истински за наводненото гробище: сред тях беше Дезире Бастоне, жената на Аристид, която посещаваше мемориала на сина си с трогателна точност всяка неделя след службата. Макар да разбираха чувствата на Дезире, повечето хора смятаха, че живите заслужават повече внимание от мъртвите.
Тъкмо Дезире обаче бе тази, която задвижи следващата поредица от събития. От пристигането си досега бях разменила с нея само няколко думи за поздрав, тя се държеше учтиво, като бързаше да се отдалечи, но аз си обяснявах неразговорливостта й по-скоро със страх да не разочарова Аристид, отколкото с истинско нежелание да говори с мен.
Този път тя беше сама, вървеше пеша по пътя от Ла Усиниер, облечена в обичайното си черно. Усмихнах й се, когато мина покрай мен и тя ме поздрави стъписана, после, като се огледа на всички страни, ми се усмихна в отговор. Малкото й лице се раздвижи под черната шапка. И ръката си държеше букет от жълти цветя.
— Мимози — каза тя, като ме видя да ги разглеждам. — Бяха любимите на Оливие. Винаги му ги подарявахме за рождения ден — весели малки цветя с такъв приятен аромат — Дезире се усмихна неловко. — Аристид казва, че това са безсмислици, разбира се, пък и са толкова скъпи — сега не им е сезонът. Но си помислих…
— Отивате в Ла Буш.
Дезире кимна.
— Сега щеше да бъде на петдесет и шест.