Идеята беше направо гениална. Следи от работата на Флин можеха да се видят из цялото село: по старата вятърна мелница, която беше ремонтирана, за да отводнява полето, по генератора в къщата на Дебелия Жан, по десетки повредени или счупени неща, които бяха поправени, полирани, смазани, пригодени, ремонтирани и влезли отново в употреба с помощта само на сръчност и малко резервни части.
Предадох му разговора си с Ксавие и го попитах дали не може да се направи нещо подобно, за да се отводни Ла Буш.
— Може и да се отводни — отговори Флин, като размишляваше над предложението ми. — Но не може да се поддържа сухо. Гробището се наводнява при всеки силен прилив.
Замислих се. Беше прав: Ла Буш имаше нужда от нещо повече от отводнителна система. Трябваше ни нещо като вълнолома в Ла Усиниер, здрава бариера от камъни, която да предпазва входа в Ла Гулю и да пречи на приливите да наводняват брега. Изказах идеята си на Флин.
— Щом усиниерци могат да построят дига — обясних аз, — значи и ние можем. Можем да използваме камъни от Ла Гулю. Така ще обезопасим Ла Буш.
Флин сви рамене.
— Може би. Ако предположим, че можеш да намериш отнякъде пари. И да убедиш достатъчно хора да помогнат. И да го направиш точно както трябва. Няколко метра в погрешна посока — и цялата работа ще бъде загуба на време. Не можеш просто да струпаш стотици камъни в края на Поент и да очакваш, че ще стане. Трябва ти инженер.
Не се обезкуражих.
— Но все пак може да се направи, нали? — упорствах аз.
— Вероятно не — той погледна механизма на помпата и го нагласи. — От това само ще изместиш проблема другаде. А и така няма да спреш ерозията.
— Не, но може да се спаси Ла Буш.
Флин се развесели.
— Едно старо гробище? Какъв е смисълът?
Напомних му за Дебелия Жан.
— Всичко това му се отрази зле — казах аз. — Светицата, Ла Буш, „Елеанор“…
И, разбира се, добавих наум, моето пристигане и реакциите, които предизвика.
— Той обвинява мен — заключих накрая.
— Не. Не те обвинява.
— Изпусна Светицата заради мен. А сега и Ла Буш…
— За бога, Мадо! Винаги ли трябва да поемаш отговорност за всичко? Не можеш ли просто да оставиш нещата да се развиват сами? — гласът на Флин стана сух и дрезгав. — Той не обвинява теб, Мадо. Обвинява себе си.
20
Разочарована от това, че не успях да убедя Флин, аз тръгнах право към Ла Буш. Отливът беше започнал, но въпреки това много гробове бяха под водата и по пътеката имаше големи локви. Близо до брега щетите бяха още по-големи: кална морска вода се стичаше по ръба на укрепения бряг.
Виждах, че това е уязвимото място: ивица, не по-дълга от десет-петнайсет метра. Когато приливът се втурнеше в заливчето, водата излизаше на брега точно както и в Ле Салан и след това се настаняваше в солните плитчини по-нататък. Ако бреговата линия се повдигнеше само малко, водата щеше да успее да се върне.
Някой вече се бе опитал да го направи с помощта на торби пясък, натрупани по брега. По всяка вероятност баща ми или Аристид. Но ясно се виждаше, че само торби пясък не са достатъчни: трябваха стотици, за да осигурят необходимата защита. Отново си помислих за бариера от камъни не в Ла Гулю, а тук. Временна мярка може би, но поне щеше да привлече вниманието, да покаже на саланци какви са възможностите…
Сетих се за трактора на баща ми и за ремаркето в запустелия заден двор. Имаше и крик, стига само да работеше: беше предназначен за повдигане на лодки с цел оглеждане или поправяне на дъното им. Беше тромав, но знаех, че може да издържи тежестта на всякакви рибарски лодки, дори на такива като „Мари Жозеф“ на Жожо. Реших, че като използвам крика, ще успея да докарам малко камъни в залива, за да направя някаква преграда, която после да се подсили с пръст и да се укрепи с по-малки камъни и насмолен брезент. Може да свърши работа, казах си. При всички случаи си струваше да се опита.
Трябваха ми почти два часа, за да докарам трактора и крика в Ла Буш. Когато свърших, вече беше следобед, но слънцето светеше призрачно иззад пелена от облаци, а вятърът отново бе променил посоката си рязко на юг. Бях с рибарски ботуши и моряшка куртка, с плетена шапка и ръкавици, но въпреки това ми беше студено, а вятърът бе влажен, не валеше, но от надигащия се прилив долитаха пръски. Погледнах разположението на слънцето: предположих, че имам четири-пет часа на разположение. Малко време за това, което трябваше да се свърши.