Работех максимално бързо. Вече бях набелязала няколко големи камъка, но те не бяха толкова подвижни, колкото си мислех, затова се налагаше да ги откопая от дюната. Водата прииждаше около тях и аз използвах трактора, за да ги издърпам от земята. Крикът се движеше непоносимо бавно, като наместваше камъните с късото си ръждиво рамо. Трябваше да ги местя по няколко пъти, докато улуча правилната позиция, като всеки път намотавах големите вериги около камъка и се връщах при крика, после свалях рамото, докато камъкът опре в ръба на бреговата линия така, че да мога да сваля веригите. Скоро подгизнах до кости въпреки рибарските ботуши и куртката, но почти не забелязвах това. Виждах как нивото на водата се покачва, при пострадалото укрепено място на брега вече беше опасно високо и вятърът леко браздеше водната повърхност. Но камъните бяха на мястото си, покрити с парче насмолен брезент, и единственото, което ми оставаше да направя, беше да подсиля преградата с по-малки камъни и пръст, за да закрепя цялото съоръжение за земята.
Точно в този момент крикът се развали. Не знам дали от рамото, което беше претоварено свръх възможностите си, или от нещо в двигателя, или може би от плитката вода, през която го бях прекарала, но той се закова на място и отказа да помръдне. Изгубих време да търся причината за повредата, после, когато видях, че е невъзможно да я открия, започнах да пренасям камъните на ръка, като избирах най-големите, които можех да повдигна, и ги замазвах с лопати пръст. Приливът се надигаше неудържимо, насърчаван от южния вятър. Отдалеч чувах как големите вълни заливат плитчините. Продължих да копая, като пренасях пръстта до брега с трактора и ремаркето. Използвах всичкия брезент, който бях донесла, като го закрепих с още камъни, за да не се измие пръстта.
Бях подсигурила по-малко от четвърт от необходимото разстояние. Въпреки това импровизираната ми преграда удържаше водата. Само крикът да не се беше развалил.
Вече се смрачаваше, макар че облаците се бяха поразсеяли. Небето към Ле Салан беше червено-черно и зловещо. Спрях за малко, за да разкърша гърба си, който ме болеше, и видях, че някой стои над мен на дюната — силуетът му се открояваше на фона на небето.
Дебелия Жан. Не можех да видя лицето му, но по позата му отгатнах, че гледа към мен. Това продължи само секунда, после, когато тръгнах към него, газейки тромаво през калната вода, той просто се обърна и изчезна зад хребета на дюната. Последвах го, но твърде бавно заради умората и разбрах, че докато стигна, той вече ще си е отишъл.
Отдолу виждах как течението напредва към залива. Приливът още не бе достигнал връхната си точка, но от мястото, където стоях, вече забелязвах слаби места в преградата си, откъдето водата щеше да се процеди през пръстта и камъните и да направи пробив. Тракторът вече беше до половината във вода: още малко и двигателят щеше да се намокри. Изругах и се втурнах обратно към брега, запалих трактора, той запъна два пъти, но накрая потегли шумно и възмутено, обгърнат в облак маслени изпарения, и излезе на безопасно място.
По дяволите прилива. По дяволите късмета. Гневно хвърлих камък във водата. Той падна близо до брега с присмехулен плясък. Издърпах останките от една мъртва азалия и също я хвърлих във водата. Почувствах как изведнъж в мен заплашително се надига ярост, готова да избухне, и след миг започнах да хвърлям каквото ми падне — камъни, парчета дърво и отломки. Лопатата, която бях използвала, още стоеше в ремаркето, аз я грабнах и започнах бясно да копая подгизналата пръст, като разпръсквах наоколо силен порой от вода и кал. Очите ми сълзяха обилно, гърлото ми беше пресъхнало. За миг сякаш се забравих.
— Мадо! Спри. Мадо!
Дори да бях го чула, не се обърнах, докато не усетих ръката му върху рамото си. Дланите ми бяха протрити под ръкавиците. Дъхът ми пареше. Лицето ми бе цялото в кал. Той стоеше зад мен, нагазил до глезените във водата. От обичайното му иронично изражение нямаше и следа: сега изглеждаше ядосан и загрижен.
— За бога, Мадо. Никога ли не се отказваш?
— Флин! — аз го гледах безизразно. — Какво правиш тук?
— Търсех Дебелия Жан — той се намръщи. — Намерих нещо в Ла Гулю. Нещо, което според мен може да го заинтересува.
— Още някой кош с омари? — язвително предположих аз, като си припомнях първия ми ден в Ла Гулю.
Флин пое дълбоко дъх.
— Ти си луда точно колкото него — каза. — Ще се убиеш тук!
— Някой трябва да направи нещо — отвърнах аз и взех лопатата, която бях захвърлила. — Някой трябва да им покаже.