— На кого? Какво? — Флин се опитваше да бъде спокоен, но не му се удаваше: в очите му блестеше опасна искрица.
— Да им покаже как да се борят — озъбих му се аз. — Как да се обединят.
— Да се обединят? — гласът му изразяваше презрение. — Не опита ли вече веднъж? Какво постигна?
— Знаеш, че нищо не постигнах — казах аз. — Само ако се беше намесил… теб щяха да послушат.
Той с мъка понижи тон:
— Ти май не разбираш. Аз не искам да се намесвам. През по-голямата част от живота си съм съжалявал за това, че съм се месил в едно или друго. Човек прави нещо, а то води до друго, после до трето…
— Щом Брисман е успял да укрепи Лез Имортел — упорито процедих през зъби, — значи и ние можем да направим същото. Можем да вдигнем наново старата крайбрежна стена, да укрепим скалите в Ла Гулю…
— Разбира се — иронично подхвърли Флин. — Трябват ти само двеста тона камъни, булдозер, строителен инженер и… а, да, около половин милион франка.
За миг се стъписах.
— Толкова много?
— Най-малко толкова.
— Ти като че ли разбираш доста от такива работи.
— Ами, да. Обръщам внимание на тези неща. Видях как укрепиха Лез Имортел. Да ти кажа, не беше лесно. А Брисман строеше върху основи, положени преди трийсет години. Ти искаш да започнеш от нулата.
— Можеше да измислиш нещо, стига да искаше — упорствах аз, като същевременно треперех от студ. — Ти разбираш как се правят тези неща. Можеше да намериш начин.
— Не, не можех — отвърна Флин. — А и да можех, какъв е смисълът? Ла Усиниер има нужда от този плаж. Там се върти търговия. Защо да нарушаваме равновесието?
— Брисман вече го е направил! — ожесточено отсякох аз. — Знаел е, че краде от нашия пясък. От пясъка на Ла Жьоте, който трябваше да ни пази.
Флин се взираше в хоризонта, сякаш там имаше какво да се види.
— Никога не се отказваш, нали?
Простичко отговорих:
— Не.
Той не ме погледна. Ниските облаци зад гърба му бяха с почти същия жълтеникав цвят като косата му. Соленият мирис на прилива дразнеше очите ми.
— И няма да спреш, докато не постигнеш някакъв резултат?
— Не.
Мълчание.
— Струва ли си наистина? — каза Флин накрая.
— За мен — да.
— Сериозно. Само след едно поколение всички в селото ще изчезнат. Погледни ги, за бога. Всеки, който е имал поне капка здрав разум, е заминал още преди години. Няма ли да е по-добре просто да оставим природата да следва своя ход?
Аз само го погледнах и не казах нищо.
— През цялото време измират селища — гласът му бе тих и убедителен. — Знаеш това. Това е част от живота. Може би дори е добре за хората. Ще ги принуди сами да се погрижат за себе си. Да си изградят нов живот. Погледни ги, кръстосват се помежду си до смърт. Имат нужда от нова кръв. Хванали са се за това място, а тук няма нищо.
Аз упорствах:
— Не е вярно. Те имат право. А и много от тях са стари. Твърде стари, за да започнат отначало на друго място. Помисли за Матиас Геноле или Аристид Бастоне, или Тоанет Просаж. Те не познават друго освен острова. Никога няма да се преместят на континента, дори децата им да го направят.
Той сви рамене.
— Островът не свършва с Ле Салан.
— Какво? Искаш да бъдат второразредни жители на Ла Усиниер? Да наемат жилище от Клод Брисман? А откъде ще вземат пари? Никоя от тези къщи не е застрахована, знаеш го. И всичките са твърде близо до морето.
— Винаги могат да отидат в Лез Имортел — любезно ми напомни Флин.
— Не! — предполагам, че мислех за баща си. — Това е неприемливо. Тук е техният дом. Не е много хубаво, не е и лесно, но така стоят нещата. Тук е домът ни. И ние няма да си тръгнем.
Зачаках. Наситеният мирис на надигаща се морска вода ме обгърна. Чувах плисъка на вълните, който се сливаше с бученето на кръвта в главата ми, във вените ми. Гледах Флин в очакване да заговори и изведнъж се почувствах много спокойна.
Най-после той ме погледна и кимна.
— Упорита си. Като баща си.
— Аз съм саланка — казах и се усмихнах. — Главата ми е пълна с камъни.
Последва нова, по-дълга пауза.
— Дори да измисля нещо, нали знаеш — може да не стане. Да ремонтираш вятърна мелница е едно, но това е съвсем друго. Няма никакви гаранции. Ще трябва да ги накараме да се обединят. Ще се наложи всички в Ле Салан да работят колкото сили имат. Ще ни трябва чудо.
На нас. От това бузите ми пламнаха и сърцето ми заблъска неудържимо.
— Значи може да се направи? — задъхано, нелепо. — Значи има начин да се спрат наводненията?
— Трябва да помисля за това. Но има начин да ги накараме да се обединят.
Той пак ме гледаше по онзи странен начин, сякаш думите ми го забавляваха. Но сега имаше още нещо — втренчен, съсредоточен поглед, сякаш ме виждаше за пръв път. Не бях сигурна, че ми харесва.