Тази нощ го слушах да се суети по-дълго от друг път, защото и аз не можех да спя. Вятърът отново духаше от юг и се чуваше как драска по вратите, как пищи край прозорците като орда плъхове. Около полунощ задрямах и сънувах на пресекулки майка си, като забравях съня почти веднага след като се събудех, но помнех, че имаше нещо общо с шума от дишането й, докато лежахме една до друга в някоя от многото евтини стаи под наем, дишане, което понякога спираше за половин минута или повече, преди с хриптене да се съживи отново…
В един станах и направих кафе. През капаците на прозорците виждах червената светлина на фара в далечния край на Ла Жьоте, а по-нататък — огнено оранжев хоризонт, прорязан от топлинна мълния. Морето ревеше гърлено, вятърът не беше силен като при буря, но достатъчен, за да кара жиците на привързаните лодки да свирят и от време на време да засипва прозорците с пясък. Докато слушах, ми се стори, че чух един-единствен звън на камбана — бум!, — който прозвуча жално в общия хор на вятъра. Може би е плод на въображението ми, казах си, илюзия на нощта, но тогава го чух втори път, после трети, да отеква над вълните и вятъра с все по-голяма яснота.
Потръпнах. Започваше се.
Звънът на камбаната ставаше все по-силен: долиташе с вятъра откъм Поент. Звучеше призрачно, естествено глухо — камбана на потънала църква, предвещаваща нещастие. Когато погледнах към скалистия силует на Поент, ми се стори, че виждам нещо, някакво подскачащо синкаво сияние от морето. То подскочи право нагоре над земята, веднъж, дваж, удари се в облаците и с надуто самохвалство разцъфна в блед пламък.
Изведнъж осъзнах, че Дебелия Жан е станал от леглото и стои зад мен. Беше напълно облечен, дори с моряшка куртка и ботуши.
— Всичко е наред — казах аз. — Няма за какво да се тревожим. Това е буря, нищо повече.
Баща ми не отговори нищо. Стоеше сковано до мен — дървена фигура, като играчките, които в миналото майстореше за мен от изрезките в работилницата му. Нищо в поведението му не показваше, че ме е чул. Въпреки това усетих, че в него бушува някакво силно чувство, което ме хвана за гърлото, както котка забива нокти в парче найлон. Ръцете му трепереха.
— Всичко ще бъде наред — повторих глупаво аз.
— Ла Маринет — каза баща ми.
Гласът му отекна ръждясал и занемарен. Известно време сричките се гонеха в съзнанието ми и не можех да ги сглобя.
— Ла Маринет — отново изрече Дебелия Жан, този път по-настойчиво, като сложи ръка върху моята. Сините му очи сякаш молеха.
— Това е просто църковната камбана — успокоих го аз. — И аз я чувам. Вятърът донася звука от Ла Усиниер, това е всичко.
Дебелия Жан нетърпеливо поклати глава.
— Ла… Маринет — каза той.
Флин — сигурна бях, че това е негово дело — беше избрал подходящия символ в подходящото време. Но реакцията на баща ми на камбанния звук ме накара да изтръпна. Той стоеше изпънат като куче на каишка, стиснал с ръка моята до посиняване. Лицето му беше бяло като платно.
— Моля те, кажи какво има! — попитах аз, като внимателно освободих ръката си. — Какво ти е?
Но Дебелия Жан пак беше онемял. Само очите му говореха, помътнели от безпокойство, като очи на светец, прекарал твърде дълго време в отшелничество и накрая изгубил разсъдъка си.
— Ще изляза да видя какво става — казах. — Ще се върна след малко.
И като го оставих да стои до прозореца, аз навлякох непромокаемото си яке и излязох в навъсената нощ.
22
Шумът на вълните беше оглушителен, но звънът на камбаната продължаваше да отеква над него, тежък, безнадежден звън, от който сякаш земята потръпваше. Когато се приближих, иззад дюната се стрелна нов лъч светлина. Той се изкатери по небето, озари всичко наоколо, после също толкова бързо угасна. Виждах светлини в прозорците, отварящи се капаци, силуети, едва различими в палтата и вълнените шапки, застанали с любопитство по вратите и надвесени над оградите. Вече успях да разпозная масивната фигура на Омер под крайпътния знак, придружен от някакъв суетящ се човек в халат, който можеше да бъде само Шарлот. Ето я и Мерседес, застанала на прозореца по нощница. Ето ги и Гислен и Ален Геноле, и Матиас недалеч зад тях. Групичка от деца — сред тях Лоло и Дамиен. Лоло беше с червена шапка и подскачаше въодушевено в тънкия светъл процеп на отворената врата. Сянката му танцуваше лудо. Тъничкият му глас достигна до мен през бумтенето на камбаната.
— Какво става там, по дяволите? — това беше Анжело, нахлупил рибарския си каскет и загърнат до ушите в плащ. В едната си ръка държеше фенерче и за кратко освети лицето ми, сякаш да провери за непознати. Видимо се успокои, когато ме позна.