— О, ти ли си, Мадо? Ходи ли до Поент? Какво става там?
— Не знам — вятърът отнасяше гласа ми и го правеше тих и неуверен. — Видях светлините.
— Е, че как да не ги видиш? — Геноле вече бяха стигнали дюната, и двамата носеха рибарски фенери и пушки. — Ако някой кучи син си прави шеги… — Ален махна красноречиво с пушката си. — Не бих се учудил, ако Бастоне имат пръст в това представление. Още сега отивам на Поент да видя какво става, но ще оставя момчето да пази. Сигурно ме мислят за вчерашен, щом си въобразяват, че мога да се хвана на такъв номер.
— Който и да стои зад това, не са Бастоне — заяви Анжело и махна с ръка. — Виждам Аристид ей там с Ксавие подръка. И той като че ли бърза за някъде.
Това несъмнено беше старецът: бързаше по „Рю дьо л’Осеан“ колкото сила имаше, като се подпираше на бастуна си от едната страна и на ръката на внука си от другата. Дългата му коса се ветрееше неудържимо под рибарския каскет.
— Геноле! — изрева той, щом се приближи на достатъчно разстояние, за да го чуем. — Трябваше да се сетя, че вие, проклетници, стоите зад това! На какво си играете, по дяволите, че будите всички по това време на нощта?
Матиас се разсмя.
— Не ми хвърляй прах в очите — каза той. — Гузен негонен бяга. Само не казвай, че не знаеш нищо за това! Иначе как щеше да дотърчиш толкова бързо?
— Жена ми я няма — отговори Аристид. — Чух как се хлопна вратата. Да ходи по брега в това време — на нейната възраст! Ще се погуби! — той вдигна бастуна си и закрещя с глас, прегракнал от гняв: — Не можахте ли да й спестите това? Не ти ли стига, че синът ти… твоят син… — Аристид се хвърли към Матиас с вдигнат бастун и за малко да падне, ако Ксавие не го беше подпрял. Гислен вдигна пушката. Аристид изрева: — Хайде, давай! Стреляй, мислиш, че ме е страх! Стреляй в еднокракия старец, хайде, друго не може да се очаква от един Геноле. Давай, ще застана по-близо, ако искаш, че току-виж не си улучил — Санта Марина, няма ли да спре този проклет звън? — той направи неуверена крачка напред, но Ксавие го удържа.
— Баща ми казва, че това е Ла Маринет — обадих се аз. За миг Геноле и Бастоне ме погледнаха. После Аристид поклати глава.
— Не е — каза той. — Само някой ни баламосва. Никой не е чувал звъна на Ла Маринет от…
Някакъв инстинкт ме накара да погледна назад, към дюната. На фона на разгневеното небе стоеше човек. Познах баща си. Аристид също го видя и не успя да каже каквото си бе наумил, само изсумтя и прехапа устни.
— Татко — кротко заговорих аз, — защо не се прибереш у дома?
Но Дебелия Жан не помръдваше. Прегърнах го с една ръка и усетих, че трепери.
— Вижте, всички са уморени — каза Ален с по-тих глас. Хайде просто да отидем и да видим какво става, а? Утре трябва да ставам рано — после се обърна към сина си неочаквано безцеремонно: — А ти прибери проклетата пушка, за бога. Да не мислиш, че се намираш в Дивия запад?
— Това е само каменна сол — започна Гислен.
— Казах: прибери я!
Гислен свали пушката намусен. От Поент се надигнаха още две мълнии, които разпиляха сини пламъци в неспокойния въздух. Почувствах как при шума от тях Дебелия Жан се сви.
— Огньовете на свети Елм — обяви Анжело. Аристид го погледна недоверчиво. Тръгнахме към Поент Гризнос. Към нас се присъединиха Омер и Шарлот Просаж, после Илер със своята тояга, Тоанет и още няколко души. Бум-бум — звънеше потъналата камбана, синият огън съскаше и гласовете ехтяха с въодушевление, което лесно можеше да премине в гняв, страх или нещо по-лошо. Огледах се за Флин, но никъде не се виждаше. Почувствах как в мен се надига тревога: надявах се, че знае какво прави.
Помогнах на Дебелия Жан да изкачи дюната, докато Ксавие подтичваше напред с фенера, а Аристид вървеше след нас, като влачеше дървения си крак и се облягаше на бастуна си. Останалите бързо ни настигаха, като стъпваха с неравни крачки по пясъка. Видях Мерседес с разпусната дълга коса и закопчано палто, облечено върху бялата й нощница, и разбрах защо Ксавие беше избързал напред.
— Дезире — промърмори Аристид.
— Няма страшно — казах аз. — Нищо няма да й се случи.
Но старецът не слушаше.
— Веднъж и аз я чух, знаете ли — говореше той по-скоро на себе си. — Ла Маринет. През лятото на черната година, в деня, когато Оливие се удави. Тогава се залъгвах, че е шум от корпуса на кораба, който дрънчи и бумти, докато морето го отнася. По-късно разбрах. През деня бях чул точно звъна на Ла Маринет. Предвещаваше нещастие, както винаги. А Ален Геноле… — гласът му рязко се промени: — Ален му беше приятел, нали знаете. Двамата бяха връстници. Понякога ходеха заедно за риба, макар че ние не одобрявахме това.