Аристид започваше да се уморява, тежко се облягаше на бастуна си, докато заобикаляхме голямата дюна. Оттатък бяха скалите на Поент Гризнос, останалата стена от разрушения параклис на Света Марина, която стърчеше към небето като мегалит.
— Той трябваше да дойде — продължи Аристид със заядлив тон. — Бяха се уговорили да се срещнат в дванайсет часа, за да пренесат каквото е оцеляло от стария кораб. Ако беше дошъл, можеше да спаси сина ми. Ако беше дошъл. Само че през това време той беше на дюните със своето момиче. Евелин Гайяр, дъщерята на Жорж Гайяр от Ла Усиниер. Загубил бил представа за времето. Загубил представа за времето! — повтори той с почти ликуващ тон. — Забавлявал се е до припадък, и то с това момиче от Ла Усиниер, докато приятелят му, моят син…
Когато стигнахме до върха на дюната, Аристид се беше задъхал. Група саланци бяха вече там, лицата им — озарени от светлината на фенерите. Огньовете на свети Елм — ако наистина бяха такива — вече не се виждаха. Камбаната също беше спряла да бие.
— Това е знак — извика някой, може би Матиас Геноле.
— Това е номер — промърмори Аристид.
Докато се взирахме в небето, прииждаха още хора. Предположих, че половината село вече се е събрало, а скоро щеше да стане още по-многолюдно.
Вятърът брулеше лицата ни, като ги засипваше със сол и пясък. Едно дете се разплака. Чух как зад гърба ми някой се моли. Тоанет викаше нещо за света Марина — молитва или предупреждение.
— Къде е жена ми? — крещеше Аристид над всеобщия шум. — Какво е станало с Дезире?
— Светицата — изписка Тоанет. — Светицата! Гледайте!
Ние погледнахме. И наистина, тя беше там, застанала над нас в малката си ниша, вдълбана високо в стената на църквата. Примитивна фигура, едва различима на мъждивата светлина, с остри черти, озарени от огнен блясък. Движенията на фенерите я съживяваха и кацнала на тази неестествена височина, тя се наместваше, сякаш се готвеше да полети. Фестивалните й одежди се издуваха около нея, а на главата й блестеше позлатената корона на света Марина. Под нея стояха благоговейно двете стари монахини, сестра Терез и сестра Екстаз. Забелязах, че на голата стена от рухналата църква, точно зад тях, имаше нещо надраскано или нарисувано: нещо като графити.
— Как, по дяволите, се е покачила там? — това беше Ален, който гледаше стъписан клатушкащата се Светица, сякаш не вярваше на очите си.
— А тия две свраки какво търсят тук? — изръмжа Аристид, озъбен на монахините. Но после млъкна. На тревата до сестрите се виждаше силует в нощница, коленичил и сключил ръце в молитва.
— Дезире!
Аристид се втурна колкото сила имаше към коленичилата фигура, която, като го видя да приближава, се обърна и го погледна с разширени от възторг очи. Изнуреното й лице сияеше.
— О, Аристид, тя се върна! — каза Дезире. — Това е чудо!
Старецът трепереше. Отвори уста, но в първите няколко секунди от нея не излезе нищо. Той подаде ръка на жена си и гневно занарежда:
— Ще пукнеш от студ, откачена стара кранто! Как ти хрумна да дойдеш чак дотук без палто, а? Сега ще трябва да ти дам моето! — и като съблече рибарското си яке, Аристид го наметна на раменете й.
Дезире не възрази, дори сякаш не забеляза.
— Чух Светицата — каза тя, като продължаваше да се усмихва. — Тя заговори — о, Аристид, тя ми заговори!
Малко по малко тълпата се събираше в подножието на стената.
— Боже мой! — възкликна Капюсин и сключи пръсти, за да се предпази от нещастие. — Това там Светицата ли е?
Анжело кимна.
— Макар че един господ знае как се е озовала там.
— Света Марина! — изплака някой от дюната. Тоанет падна на колене. Сред тълпата се разнесе въздишка — а-а-ах! Вълните се удряха в брега като удари на сърце.
— Тя е болна — каза Аристид, като се мъчеше да изправи Дезире на крака. — Помогнете ми.
— О, не — отговори Дезире. — Не съм болна. Вече не.
— Хей! Вие двете! — провикна се Аристид към кармелитките, които продължаваха да стоят под нишата на Светицата. — Ще ми помогнете ли да я вдигна или не?
Монахините го гледаха и не помръдваха.
— Получихме откровение свише — каза сестра Терез.
— В църквата. Като Жана д’Арк.
— Не-не, не като Жана д’Арк, тя е чула гласове, ma soeur, не е получила видения, и виж накрая докъде са я докарали.
Полагах усилия да чуя какво казват въпреки шума на вятъра.
— Марин дьо ла Мер, цялата в бяло, с…
— … корона и фенер, и…
— … воал на лицето.
— Воал ли?
Мисля, че започвах да разбирам. Сестрите кимнаха.
— И ни заговори, малка ми Мадо.
— Заговори. На нас.
— Сигурни ли сте, че е била тя? — не можах да се удържа да не задам този въпрос.