Кармелитките ме погледнаха, сякаш бях малоумна.
— Ами, разбира се, тя беше, малка Мадо. Кой…
— … друг да бъде? Каза, че тази вечер ще се върне, да…
— и…
— … ето я тук.
— … Там горе — последното казаха в хор с блеснали птичи очи.
Дезире Бастоне слушаше в захлас отстрани. Дебелия Жан, който също слушаше вцепенен, погледна нагоре и очите му се изпълниха със звезди.
Аристид нетърпеливо поклати глава.
— Видения. Гласове. Не си струва за такова нещо да станеш в студена нощ от топлото легло. Хайде, Дезире.
Но Дезире поклати глава.
— Тя им е говорила, Аристид. Казала им е да дойдат. Дойдоха — ти спеше, — почукаха на вратата, показаха ми надписа на църковната стена…
— Знаех си, че те стоят зад това! — избухна Аристид. — Дъртите му свраки…
— Не мисля, че е редно да ни наричаш свраки — обади се сестра Екстаз. — Тези птици носят лош късмет.
— Ние дойдохме тук — продължи Дезире. — И Светицата ни заговори.
Зад нас се източиха вратове. Множество очи примижаха от брулещия вятър. Множество ръце със сключени пръсти се вдигнаха, за да предотвратят нещастие. Долових тишината от затаения дъх на тълпата.
— Какво ви каза? — попита Омер накрая.
— Не беше много благопристойно — отвърна сестра Терез.
— Не-не — съгласи се сестра Екстаз. — Никак не подхождаше на светица.
— Защото е саланка — отсече Дезире, — а не някаква префърцунена усиниерка — тя се усмихна и хвана ръката на Аристид. — Жалко, че и ти не беше тук, Аристид. Щеше да я чуеш как говори. Толкова време мина, откак синът ни се удави: трийсет години са много време. Оттогава само горчивина и ядове. Не ми даваше да плача, не ми даваше да се моля, пропъди другия ни син с крясъците и кавгите си…
— Млъкни — прекъсна я Аристид с каменно лице. Дезире поклати глава.
— Не и този път. Ти се караш на кого ли не. Даже на Мадо крещиш, защото казва, че животът трябва да продължи, вместо да спре дотук. Искаш да стоиш и да гледаш как всичко потъва заедно с Оливие. Ти. Аз. Ксавие. Искаш всички да изчезнат. Всичко да свърши.
Аристид я погледна.
— Дезире, моля те…
— Това е чудо, Аристид — продължи тя. — Сякаш самият той ми говореше. Да можеше само да чуеш.
На фона на розовата светлина Дезире вдигна очи към Светицата и в този миг видях как нещо леко се посипа върху нея от високата тъмна ниша: нещо подобно на ароматен сняг. Дезире Бастоне стоеше на колене навръх Поент Гризнос, обсипана с цветчета мимоза.
Тогава всички погледи се устремиха към нишата на Светицата. За секунда ми се стори, че нещо се раздвижи — може би танцуваща сянка от светлината на фенерите.
— Там има някой! — извика Аристид, издърпа пушката от ръцете на внука си, прицели се и изпразни двете цеви в нишата на Светицата. Разнесе се силен пукот, оглушителен във внезапно настъпилата тишина.
— Какво друго може да се очаква от Аристид, освен да стреля по чудо? — отбеляза Тоанет. — Ако можеше, щеше да стреляш и по Девата от Лурд, малоумнико!
Аристид гледаше засрамено.
— Бях сигурен, че видях някого там.
Накрая Дезире се изправи с ръце, пълни с цветя.
— Вярвам ти.
Стъписването трая няколко минути. После Ксавие, Дезире, Аристид и монахините се озоваха в центъра на тълпата, като всеки от тях се мъчеше да обуздае пороя от въпроси, с които го засипваха. Хората искаха да видят чудните цветя, да чуят думите на Светицата, да разгледат надписа на стената на църквата. Погледнах оттатък Поент и за миг ми се стори, че видях нещо да се люлее сред вълните далеч в ниското и в шума на затихващия прилив като че ли чух плясък, сякаш нещо се удари във водата. Но можеше да бъде всичко. Фигурата в нишата — ако изобщо имаше такава — беше изчезнала.
23
Питиетата в бара на Анжело — отворен извънредно по този изключителен повод — до голяма степен ни успокоиха. Страховете и подозренията бяха забравени, ликьорът дьовиноаз се лееше свободно и половин час по-късно тълпата изпадна в настроение, близко до карнавалното. Децата, доволни, че имат извинение да останат будни толкова до късно, играеха на флипер в ъгъла на бара. На сутринта няма да ходят на училище, а това само по себе си беше повод за празненство. Ксавие поглеждаше срамежливо към Мерседес и за пръв път му отвръщаха със същото. Между питиетата Тоанет весело се заяждаше с всеки, който й беше подръка. Монахините най-после бяха убедили Дезире да си легне, но Аристид седеше в бара необичайно мълчалив. Флин дойде с последните от тълпата, нахлупил на главата си черна плетена шапка, която скриваше косата му. Той ми намигна едва забележимо, после дискретно се настани на една маса зад мен. Дебелия Жан седеше до мен на чаша дьовиноаз, пушеше „Житан“ и непрестанно се усмихваше. Макар да ме беше страх, че странната церемония може да му е причинила болка по някакъв начин, аз осъзнах, че за пръв път след моето завръщане баща ми беше щастлив.