— И ти мислиш, че Светицата е оставила това? — каза Ален.
— Че кой друг? — невинно попита Флин.
Матиас се намеси:
— Тя е нашата Светица — бавно произнесе той. — Помолихме я да ни спаси. Това сигурно е нейният начин да ни отвърне.
Още няколко души кимнаха. Звучеше разумно. Очевидно изчезването на Светицата бе изтълкувано неправилно: трябвало й е време, за да проучи нещата.
Омер погледна Флин.
— Но ние нямаме с какво да вдигнем стена — възрази той. — Виж колко ми струваше само да докарам камък за вятърната мелница. Струваше ми цяло състояние.
Флин поклати глава.
— Изобщо не ни трябва камък — каза. — Трябва да е нещо леко, което да плава. А и това не е крайбрежна стена. Крайбрежната стена може само да спре ерозията, и то за известно време. Но това е много по-добро. Една плаваща преграда, ако е правилно разположена, сама се подсигурява. С течение на времето.
Аристид поклати глава.
— Изобщо няма да върши работа. Поне в близките десет години.
Но Матиас изглеждаше заинтригуван.
— Мисля, че може да стане — бавно каза той. — Но какво ще правиш с материалите? Не можеш да направиш преграда от плюнка и хартия, Руже. Дори ти не можеш.
Флин се замисли за момент.
— Гуми — каза той. — Автомобилни гуми. Те не потъват, нали? Можеш да ги вземеш без пари от всеки автосервиз. На някои места дори ти плащат, за да ги махнеш. Превозваш ги, омотаваш ги с вериги…
— Превозваш ги? — прекъсна го Аристид. — С какво? За това, което предлагаш, ще ти трябват стотици, може би хиляди гуми. Какво…
— Ей го „Брисман 1“ — предложи Омер Ла Патат. — Може би ще ни разрешат да го наемем.
— Да плащаме на усиниерец! — избухна Аристид. — Ето това ще бъде чудо!
Ален го изгледа продължително, като мълчеше.
— Дезире беше права — каза той накрая. — Вече изгубихме твърде много. Твърде много от всичко.
Аристид се завъртя на бастуна си и застана с гръб, но се виждаше, че продължава да слуша.
— Не можем да си върнем всичко изгубено — продължи Ален с тих глас. — Но можем да се погрижим да не губим повече. Да наваксаме изгубеното време — докато говореше, той гледаше към Ксавие. — Трябва да се борим с морето, не помежду си. Длъжни сме да помислим за семействата си. Мъртвите са си мъртви, но всичко се връща. Ако му позволим да се върне.
Аристид го погледна, без да каже нищо. Омер, Ксавие, Тоанет и останалите ги наблюдаваха в очакване. Ако Геноле и Бастоне приемеха идеята, тогава всички щяха да последват примера им. Матиас вдигна поглед, непроницаем над генералските му мустаци. Флин се усмихна. Аз затаих дъх.
После Аристид кимна едва забележимо — на острова това се счита за демонстрация на уважение. Матиас кимна в отговор. Двамата си стиснаха ръцете.
Отпразнувахме решението им под каменния взор на Марин дьо ла Мер, светицата покровителка на всичко изгубено в морето.
25
Когато се прибрах у дома, вече беше сутрин. Дебелия Жан не се виждаше никъде, а капаците на прозорците бяха още затворени, затова предположих, че си е легнал, и реших да последвам примера му. Събудих се в два и половина от тропане по вратата и тръгнах сънена към кухнята, за да отворя.
Беше Флин.
— Ставай и се приготвяй — шеговито ме пришпори той. — Трудното едва сега започва. Готова ли си?
Бързо се погледнах. Бях боса, полуоблечена в снощните влажни и смачкани дрехи, косата ми, цялата в засъхнала сол, бе сплъстена като метла. Той обаче изглеждаше по-весел от всякога, с коса, грижливо вързана на опашка ниско на тила.
— Няма защо да гледаш толкова самодоволно — отбелязах аз.
— Защо не? — отвърна Флин усмихнат. — Мисля, че мина добре. Изпратих Тоанет да събира волни пожертвувания, освен това пренасочих малко щайги от фабриката за пакетиране на риба за изграждане на модулите за плаващия риф. Ален ще се свърже с гаража. Реших, че може би ще успееш да намериш тел и вериги за котвите. Омер ще забърка бетона. Останало му е малко от вятърната мелница. Ако времето се задържи такова, мисля, че ще успеем да приключим до края на месеца — той забеляза изражението на лицето ми и млъкна. — Виж ти — каза предпазливо, — нещо ми подсказва, че някой се кани да ми откъсне главата. Какво има? Кафе ли искаш?
— Бива си те — отговорих му аз. Очите му се разшириха от учудване.
— Сега пък какво?
— Можеше поне да ме предупредиш. Ти и твоите чудеса! Ами ако нещо се беше объркало? Ами ако Дебелия Жан…
— Всъщност мислех, че ще останеш доволна — каза Флин.
— Това е нелепо. Преди да се опомним, на Поент ще гъмжи от хора — всички ще идват да видят къде е станало чудото.