— Ще бъде добре за бизнеса, ако стане така — отбеляза Флин.
Не му обърнах внимание.
— Беше жестоко. Как само повярваха — горката Дезире, Аристид, дори баща ми. Как лесно паднаха в капана, всички до един. Отчаяни, суеверни хора. Наистина успя да ги убедиш, а? И ти беше забавно.
— Е, какво от това? Свърши работа, нали? — той изглеждаше по-скоро обиден. — Нали това е проблемът? Няма нищо общо със саланци или с достойнството им. Проблемът е, че аз направих това, което ти не можа. Аз, чужденецът. И те ме послушаха.
Предполагам, че това беше вярно. Фактът, че го каза, никак не ми хареса.
— Забелязах, че миналата нощ нямаше никакви възражения — отбеляза Флин.
— Тогава още не знаех какво си намислил. Камбанния звън…
— Ла Маринет — той се усмихна. — Добре се получи, струва ми се. Касетофон и стари тонколони.
— А Светицата? — не ми беше приятно да засилвам допълнително самодоволството му, но бях любопитна.
— Намерих я в деня, когато те заварих в Ла Буш. Смятах да кажа на Дебелия Жан, помниш ли? Ти реши, че съм откраднал нещо.
Помнех. Театралността на декора — поетичността — вероятно му беше допаднала. Фестивалът на Светицата, фенерите, химните, слабостта на саланците към живописното.
— Взех церемониалните одежди и короната от църковната канцелария в Ла Усиниер. Отец Албан за малко да ме хване, но аз успях да се измъкна навреме. Монахините бяха лесни.
Разбира се, лесни бяха. Цял живот бяха чакали това.
— Как качи статуята чак там?
Той сви рамене.
— Поправих крика на баща ти. Докарах го на мокрия пясък при отлив и я качих горе. Когато започна приливът, вече изглеждаше невъзможно. Мигновено чудо. Само добавяш вода.
Като се замислих, беше очевидно, наистина. Колкото до останалото, малко цветя, малко светлини за ефект, алпинистки котки, забити отзад в стената на църквата, неговото кану, закотвено наблизо за осигуряване на бързо бягство. Всичко изглеждаше толкова просто, когато човек знаеше истината. Толкова просто, че чак беше обидно.
— Единственият труден момент беше, когато Аристид ме забеляза на стената — каза Флин усмихнат. — Каменната сол не причинява сериозни наранявания, но щипе. Добре, че повечето не попадна в целта.
Не отвърнах на усмивката му. Той вече изглеждаше прекалено доволен от себе си.
Разбира се, не можеше да ни баламосва по отношение на крайния резултат. Това вече беше доста сложна работа. Трябваше да се направят правилни изчисления по сложни математически формули въз основа на скоростта на падане на песъчинките, ъгъла на брега и фазовото ускорение на вълните. За повечето неща се бе наложило да импровизира. Но това беше най-доброто, което можеше да се направи за толкова кратък срок.
— Нищо не обещавам — предупреди ме Флин. — Това е временна мярка. Не е постоянно решение.
— Но ако свърши работа?
— В най-лошия случай ще забави за известно време процеса на разрушаване.
— А в най-добрия?
— Брисман събира пясък от Ла Жьоте. Защо и ние да не го направим?
— Пясък от Ла Жьоте — повторих аз.
— Със сигурност ще стигне за един-два пясъчни замъка. Може би повече.
— Повече — лакомо отвърнах аз. — Повече.
26
За човек от континента сигурно е трудно да разбере. В края на краищата пясъкът обикновено не служи като метафора за постоянство. Написаното в пясъка се заличава. Пясъчните замъци, изграждани с любов, с един замах рухват на земята. Пясъкът е упорит и непостоянен. Той изтърква скалите и поглъща стени под дюните си. Никога не остава неизменен. На Льо Дьовен пясъкът и солта са всичко. Храната ни расте осолена в почвата, от пашата по дюните овцете и козите ни имат крехка, солена плът. Тук пясъкът изгражда тухлите и хоросана. От пясък са огнищата и пещите ни. Островът е променял очертанията си хиляди пъти. Той се мени зигзагообразно при Нид’Пул, като всяка година губи части от себе си. Пясъкът ги възстановява, измива се от Ла Жьоте, обикаля острова като опашка на русалка и незабележимо се мести от едната страна към другата, пени се бавно като пресечено мляко, мята се, въздиша, претъркулва се. Каквото и да се промени, винаги ще има пясък.
Казвам това, за да могат хората от континента да разберат въодушевлението, което изпитвах през тези няколко седмици, а и след това. През първата седмица крояхме планове. След това работихме, и още, и още. Ставахме в пет сутринта и приключвахме късно вечерта. Когато времето беше хубаво, работехме до късна нощ, когато имаше силен вятър или дъжд, пренасяхме работата на закрито — в хангара за лодки, във вятърната мелница на Омер, в изоставен склад за картофи, — само и само да не губим време.