Омер отиде с Ален в Ла Усиниер, за да наемат „Брисман 1“, като обясниха, че им трябва за доставка на строителни материали. Клод Брисман се оказа услужлив: сезонът беше свършил и освен за спешни случаи фериботът се използваше само веднъж в седмицата за превозване на хранителни стоки и продукция от рибената фабрика. Аристид знаеше един склад за автомобилни гуми по пътя за Порник и уреди транспорт до „Брисман 1“, като използва същата фирма за превоз, която обикновено извозваше консервите скумрия от фабриката. Решено бе отец Албан да се заеме със счетоводството — той беше единственият човек, срещу когото нито Бастоне, нито Геноле имаха възражения. Впрочем, каза Аристид, дори хората от континента ще се замислят, преди да измамят свещеник.
Финансирането дойде от най-неочаквани източници. Тоанет извади трийсет златни луидора, скрити в чорап под дюшека — пари, за които дори семейството й не знаеше. Аристид Бастоне дари две хиляди франка от спестяванията си. За да не остане по-назад, Матиас Геноле предложи две хиляди и петстотин франка. Останалите дадоха по-скромни суми: двеста франка от Омер плюс пет чувала цимент, петстотин от Илер, още петстотин от Капюсин. Анжело не даде пари, но обеща безплатна бира за всички работници, докато трае строежът. Това осигури допълнителна работна ръка, макар че на Омер няколко пъти трябваше да се напомня да прекарва повече време в работа, отколкото в бара.
Обадих се на хазяйката си в Париж и й казах, че няма да се върна. Тя се съгласи да закара мебелите ми на склад и да ми изпрати някои неща, от които имах нужда — дрехи, книги и материали за рисуване, — по влака до Нант. Изтеглих остатъка от спестяванията си и закрих сметката. Нямаше да се нуждая от банкова сметка в Ле Салан.
Преградата, както обясни Флин, трябваше да се изгражда на части. Всяка част се състоеше от сто и петдесет автомобилни гуми, наредени и привързани една за друга с авиационни кабели, поръчани от континента. Трябваше да има общо дванайсет такива модула, сглобени на сушата, а после при отлив наредени край Ла Жьоте. Късове бетон, подобни на тези, които се използват за закотвяне на лодките, трябваше да се потопят в морето като котви, привързани с допълнителен кабел за модулите. Само с един крик — този на баща ми — за пренасяне на тежките материали работата вървеше трудно и няколко пъти трябваше да спираме, тъй като не успявахме да доставим навреме необходимите материали, но всеки правеше каквото може.
Тоанет носеше топли напитки на работниците на Поент. Шарлот правеше сандвичи. Капюсин навлече комбинезон и плетена шапка и се присъедини към групата за бъркане на цимент, като засрами някои от мъжете. Мерседес прекарваше часове наред на дюната, като уж служеше за вестоносец, а всъщност като че ли проявяваше по-голям интерес към работещите мъже. Аз управлявах крика. Омер подреждаше гуми, докато Гислен Геноле ги наместваше в гнезда от щайги. По време на отлив голяма група от деца, жени и стари хора копаеха дълбоки дупки за бетонните котви, а ние използвахме трактора с ремаркето, за да пренесем котвите до Ла Жьоте, като отбелязвахме местата с шамандури. Лодката на Бастоне „Сесилия“ излизаше в морето при прилив, за да следи движението на модулите. А през цялото това време Флин обикаляше между нас с листа хартия в ръце, като измерваше разстояния, пресмяташе ъгли и скорост на вятъра, мръщеше се на теченията, които минаваха напречно и завиваха към Ла Гулю. Светицата ни надзираваше от своята ниша на Поент Гризнос, а камъкът под нея белееше от петна восък. Земята отдолу бе осеяна с дарове — сол, цветя, чаши вино. Аристид и Матиас се дебнеха един друг в състояние на временно примирие, като всеки се стараеше да задмине другия в стремежа си да бъде полезен. Със своя дървен крак старият Бастоне не можеше да върши никаква тежка работа и затова пришпорваше нещастния си внук — превъзхождан числено от двамата Геноле — да се труди все повече и повече.
С напредването на работата забелязах, че състоянието на баща ми се подобрява с всеки изминал ден. Той вече не прекарваше толкова време в Ла Буш, вместо това наблюдаваше останалите, като рядко помагаше активно в работата. Често го виждах — масивен силует на върха на дюната, безжизнено неподвижен. У дома се усмихваше по-често, а няколко пъти се случваше дори да ми отговаря едносрично. Долавях промяна дори в природата на мълчанието му, погледът му вече не беше така празен. Понякога вечер стоеше до късно, слушаше радио или ме гледаше как драскам бегли рисунки в скицника си. Веднъж или два пъти ми се стори, че забелязвам известен безпорядък сред рисунките си, сякаш някой ги беше разглеждал. След това започнах да оставям скицника на лесно място, за да го прелиства когато пожелае, макар че той никога не го правеше в мое присъствие. Това е начало, казвах си аз. Дори у Дебелия Жан нещо вече като че ли се готвеше да изплува на повърхността.