Близо седмица нивото на водата беше твърде високо, за да стигнем до Ла Жьоте, а вятърът — твърде силен, за да можем да работим. Той блъскаше по дюната, като вдигаше облаци пясък във въздуха. Чупеше капаци и резета. Докарваше прилива почти до улиците в Ле Салан и бъркаше бясно вълните на Поент Гризнос до пяна. Дори „Брисман 1“ не излизаше в морето и ние започнахме да се питаме дали времето ще утихне поне за кратко, колкото да довършим полусглобената преграда.
— Рано започна — песимистично обяви Ален. — Пълнолунието е след осем дни. Дотогава времето няма да се оправи. Вече не.
Флин поклати глава.
— Стига ни само един ясен ден, за да завършим — каза той. — Да довлечем останалото при отлив. Всичко е готово и чака. После рифът ще се погрижи сам за себе си.
— Но отливите няма да свършат работа — възрази Ален. — По това време на годината водата не се отдръпва достатъчно. И морският вятър не помага. Веднага връща водата обратно.
— Ще се справим — стоически заяви Омер. — Няма да се отказваме сега, когато сме толкова близо до завършека.
— Краят се вижда — съгласи се Ксавие. — Това са само довършителни неща.
Матиас гледаше цинично.
— Твоята „Сесилия“ няма да издържи — отсече той. — Нали видя какво стана с „Елеанор“ и „Кориган“. Тези лодки просто не са пригодени за такова море. Трябва да почакаме да се успокои.
И ние чакахме, седнали мрачно в бара на Анжело като опечалени на погребение. Някои от старците играеха карти. Капюсин седеше в ъгъла с Тоанет и с престорен интерес четеше списание. Някой пусна един франк в джубокса. Анжело донесе бира, на която малцина от нас обърнаха внимание. С ужас следяхме като омагьосани прогнозите за времето: нарисуваните бури се гонеха по картата на Франция, а момичето весело препоръчваше да бъдем предпазливи. Недалеч, на Л’ил дьо Сен, приливите вече бяха изравнили няколко къщи със земята. Отвън хоризонтът ревеше и святкаше. Беше нощ: началото на отлива. Вятърът миришеше на пушек.
Флин се отдалечи от прозореца, където стоеше дотогава.
— Започна се — каза той. — Утре може да бъде прекалено късно.
Ален го погледна.
— Нали не искаш да кажеш, че трябва да го направим тази нощ?
Матиас посегна към чашата си с дьовиноаз и се засмя с неудоволствие.
— Не видя ли какво е времето вън, а, Руже?
Флин сви рамене и нищо не каза.
— Е, тази нощ не можете да ме изкарате навън — продължи старецът. — На Ла Жьоте е тъмно, наближава буря и отливът ще трае кратко. Добър начин сте избрали да се убиете. Да не мислите, че Светицата ще ви спаси?
— Мисля, че Светицата вече си свърши работата — каза Флин. — Оттук нататък сме ние. И аз мисля, че ако изобщо искаме да довършим, това трябва да стане сега. Ако скоро не подсилим първите модули, ще загубим всякакъв шанс.
Ален поклати глава.
— Само луд човек може да излезе навън по това време.
Аристид се подсмихна злобно от своя ъгъл.
— Тук ви е удобно, а? Вие, Геноле, сте все едни и същи. Стоите си в бара и кроите планове, докато животът отвън си тече. Аз ще дойда — отсече той и с мъка се изправи. — Ще държа лампата, ако не мога да направя друго.
Матиас тутакси скочи на крака.
— Ще дойдеш с мен — нареди той на Ален. — Няма да допусна един Бастоне да разправя, че ние, Геноле, се боим от малко работа и вода. Приготвяй се, и бързо! Да беше само тук моята „Кориган“, щяхме да свършим за нула време, но какво да се прави! Защо…
— До моята „Пеош“ твоята „Кориган“ приличаше на крайбрежен кит — подразни го Аристид. — Спомням си, когато…
— Тръгваме ли? — прекъсна го Капюсин, като се изправи. — Аз пък си спомням, че някога вие двамата ставахте и за друго, освен за приказки!
Аристид я погледна и се изчерви до корените на мустаците си.
— Ей, Ла Пюс, това не е работа за теб — отговори той сърдито. — Аз и момчето ми…
— Това е работа за всички — каза Капюсин и навлече якето си.
Сигурно представлявахме странна гледка, докато вървяхме през плитчините към Ла Жьоте. Аз докарах крика на гъсенични вериги, единствената му светлина се отрази в плитчините и по доброволците в ботуши и рибарски куртки затанцуваха сенки. Приближих се досами водата, като влачех след себе си ремаркето, на което се мъдреше „Сесилия“. Плоскодънната лодка за стриди се движеше с лекота в плитки води и лесно се товареше от пясъка. Използвахме крика, за да качим един модул на лодката. Тя затъна във водата под тежестта му, но издържа. Имаше по един човек от всяка страна, който да придържа товара. Други доброволци помогнаха да довлечем и да бутнем „Сесилия“ в по-дълбоки води. Бавно, с помощта на дългите весла и малкия двигател лодката за стриди пое към Ла Жьоте. Повторихме този бавен, мъчителен процес четири пъти и докато свършим, приливът наближи.