Приливът набирал сила: останала само тънка ивица кал, в която да се хвърли котва. После щяло да има само скали, а с вятър откъм гърба доброволците щели да се озоват между тях и надвисналата буря. На брега аз чувах призрачни писъци от борда на „Сесилия“, виждах тревожна светлинка и после през бинокъла забелязах как издърпаха от водата два силуета. От такова разстояние не можех да преценя дали всичко е наред. След писъците не последва сигнал.
От брега на Ла Гулю наблюдавах нетърпеливо приближаването на „Сесилия“. В небето зад нея блесна гръмотевица. Луната, на която оставаха само няколко дни до пълнолуние, се скри зад стена от облаци.
— Няма да успеят — отбеляза Капюсин, като гледаше стопяващите се плитчини.
— Не се движат към Гризнос — каза Омер. — Познавам Аристид. Винаги казва, че ако попаднеш в прилив, трябва да тръгнеш към Ла Гулю. По-далеч е, но теченията не са толкова силни и е по-безопасно да се хвърли котва.
Омер беше прав. След половин час „Сесилия“ заобиколи Поент с клатушкане, но все още достатъчно стабилна, и насочи нос към Ла Гулю. Ние се втурнахме след нея, без да знаем дали рифът е завършен или изоставен на произвола на съдбата.
— Вижте! Ето я!
„Сесилия“ влезе в залива. Зад нея вълните надигаха бели хребети и отразяваха зловещото небе. Вътре в залива беше относително спокойно. Червената светлина на фара озари за кратко хората в лодката. Сред шума на вятъра долавяхме гласове, които викаха и пееха.
Странен и неестествен звук в студената нощ, обещаваща буря съвсем близо зад тях. Светлината от фенера на Аристид осветяваше шестимата души в лодката и сега, когато наближиха, ние виждахме поотделно всяко лице, озарено като от лагерен огън. Там бяха Ален и Гислен в дългите си палта, и Ксавие, изправен на кърмата, а до него Аристид Бастоне и Матиас Геноле. Картината беше драматична като платната на Джон Мартин може би, с това апокалиптично надвиснало небе: двама старци с дълги коси и офицерски мустаци, обърнати в профил, мрачно и победоносно загледани в брега. Едва по-късно осъзнах, че това бе първият път, в който виждах Матиас и Аристид седнали един до друг по този начин, извили гласове в обща песен. За един час враговете бяха станали ако не приятели, то поне нещо като съюзници.
Нагазих във водата да посрещна „Сесилия“. Няколко души скочиха долу, за да издърпат лодката на брега. Флин беше сред тях. Той ме прегърна грубо, докато влачех „Сесилия“ за носа. Въпреки умората очите му сияеха. Обвих ръце около него, разтреперана от студената вода.
Флин се разсмя.
— Какво е това?
— Ти го направи преди малко — гласът ми трепереше.
— Разбира се.
Беше леденостуден и миришеше на мокра вълна. Облекчението ме направи слаба, прегърнах го неудържимо и за малко и двамата да паднем. Косата му се залепи за лицето ми. Устата му имаше солен вкус и беше топла.
Край лодката Гислен обясняваше на всеки, готов да слуша, как Ален и Руже се гмуркали един след друг под модула, за да закачат последните кабели. На скалите чакаха много хора от селото — сред тях познах Анжело, Шарлот, Тоанет, Дезире и баща си. Групичка деца с фенерчета започнаха да се веселят. Някой хвърли пиратка, която се плъзна зрелищно по скалите към водата. Анжело извика:
— Дьовиноаз за всички доброволци! Да вдигнем тост за света Марина!
Останалите подеха самотния му вик.
— Да живее Ле Салан!
— Долу Ла Усиниер!
— Три пъти „ура“ за Руже!
Това беше Омер, който ме избута и отиде до носа на лодката. Двамата с Ален вдигнаха Флин над водата. Гислен и Ксавие се присъединиха към тях. Флин седеше на раменете им и се усмихваше.
— Ето го инженера! — извика Аристид.
— Още дори не знаем дали преградата ще свърши работа — каза Флин през смях. Някой извика весело и дръзко към небето. Сякаш в отговор на това плисна дъжд.
29
Настъпи време на несигурност както за мен, така и за останалите. Изтощени от седмиците напрегната работа, ние се отдадохме на мъчителна почивка, твърде уморени, за да работим, твърде неспокойни, за да празнуваме. Занизаха се тревожни седмици. Ние чакахме, както чайки на вълните чакат приливът да се смени с отлив.
Ален говореше за инвестиции в нова лодка. Загубата на „Кориган“ бе сложила край на риболова за Геноле и макар че те приемаха мъжки затрудненията си, всички в селото знаеха, че са силно задлъжнели. Само Гислен изглеждаше оптимист, няколко пъти го виждах в Ла Усиниер край „Ша Ноар“, облечен в различни крещящи тениски. Но дори да проявяваше интерес, Мерседес с нищо не го показваше.