Выбрать главу

Никой не споменаваше за плаващия риф. Засега той издържаше на приливите, като си търсеше мястото, както Флин беше предрекъл, но всички чувстваха, че не бива да говорят за това, за да не пропъдят късмета си. Малцина се надяваха. Все пак наводненията в Ла Буш бяха престанали, водата в Ле Салан слезе ниско към заблатената местност, ноемврийските приливи идваха и си отиваха, без да причиняват щети нито в Ла Буш, нито в Ла Гулю.

Никой не изказваше надеждите си на глас. На страничния наблюдател село Ле Салан вероятно би се сторило непроменено. Но Капюсин получи картичка от дъщеря си на континента, Анжело започна да пребоядисва бара, Омер и Шарлот спасиха зимните си картофи, а Дезире Бастоне отиде в Ла Усиниер и проведе близо едночасов телефонен разговор със сина си Филип в Марсилия.

Никое от тези събития не беше особено значимо. Поне недотам да ни подскаже, че най-после късметът се е завърнал в Ле Салан. Но нещо витаеше във въздуха, предчувствие за добра възможност, начало на някаква промяна.

Дебелия Жан също се промени. За пръв път след пристигането ми започна да проявява интерес към отдавна забравената си работилница и един ден, когато се прибрах, го заварих по комбинезон да слуша радио и да се рови в кутията с ръждясали инструменти. Друг път го видях да почиства празната стая. Веднъж отидохме заедно на гроба на Малкия Жан — водата беше вече доста спаднала — и посипахме нов чакъл около камъка. Дебелия Жан беше донесъл няколко луковици минзухар и ги засадихме. За миг се почувствах почти както в миналото, когато помагах на баща си в работилницата, а Адриен ходеше в Ла Усиниер с майка ми и ние оставахме сами. Това беше нашето време, откраднато и поради това ценно, и тогава се случваше да оставим работилницата и да отидем за риба в Ла Гулю или да пускаме корабчета по солния канал, сякаш аз бях синът, който баща ми бе мечтал да има.

Само Флин изглеждаше напълно непроменен. Той продължаваше рутинните си занимания, сякаш преградата нямаше нищо общо с него. И все пак, мислех си аз, той бе рискувал живота си в онази нощ край Ла Жьоте. Изобщо не го разбирах. У него имаше нещо противоречиво въпреки привидната простота в характера, тайно кътче, в което никога не ме допускаше. То беше опасно като сянка в дълбока вода. Въпреки това като всяка дълбочина ме привличаше.

Нашият прилив се обърна на двайсет и първи декември, в осем и трийсет сутринта. Чух внезапно свистене, когато вятърът се промени, последният и най-силен декемврийски прилив най-после отстъпи пред рифа в Ла Жьоте. Бях отишла сама в Ла Гулю, както правех всеки ден, за да огледам за някакви признаци за промяна. На бледата утринна светлина зелените като водорасли камъни лежаха непокрити и плитчините едва се очертаваха на отлива. Няколко от дървените колчета, които отбелязваха старите развъдници на стриди, останали непокътнати през зимните бури, стърчаха от водата с провиснали въжета. Когато се приближих, видях ясно ватерлинията, в която плуваха довлечени от прилива отломки: парче връв, кошче за омари, разкъсана гуменка. В една локва до краката ми зеленееше самотна мида.

Беше жива. Необичайно. Приливите в Ла Гулю рядко окуражаваха морските твари да се настаняват тук. Понякога идваха морски таралежи. Изхвърлени медузи се въргаляха на брега като найлонови торби. Наведох се да разгледам камъните под краката си. Целите в тиня, те образуваха широка ивица, по която беше опасно да се върви. Но днес забелязах нещо ново. Нещо по-твърдо от наноса в плитчините, по-светло и лъскаво, от което камъните блестяха покрити със слюден прах.

Пясък.

О, едва ли стигаше да покрие дланта ми. Но беше пясък: светлият пясък на Ла Жьоте, който блести от яркия пръстен на залива. Бих го разпознала навсякъде.

Казах си, че не е кой знае какво: тъничък слой, донесен от прилива, нищо повече. Това не означаваше нищо.

Това означаваше всичко.

Събрах колкото можах в дланта си — щипка, точно колкото да я стисна с пръсти — и се втурнах нагоре по скалистата пътека към стария бункер. Флин беше единственият човек, който би разбрал значението на тези няколко песъчинки. Флин, който беше на моя страна. Заварих го полуоблечен да пие кафе, чантата му стоеше приготвена до вратата. Когато влязох задъхана, той ми се стори уморен и необичайно умърлушен.

— Успяхме! Виж! — аз протегнах разтворената си длан.

Той гледа дълго време, после сви рамене и започна да нахлузва ботушите си.

— Щипка пясък — каза с безизразен тон. — Може и да го видиш, ако ти влезе в очите.

Въодушевлението ми угасна също така внезапно, както се бе породило.