— Но това показва, че действа — отвърнах аз. — Твоето чудо. Започна се.
Флин не се усмихна.
— Аз не правя чудеса.
— Пясъкът доказва обратното — упорствах аз. — Ти обърна прилива. Спаси Ле Салан.
Флин избухна в злобен смях.
— За бога, Мадо! За нищо друго ли не мислиш? Наистина ли това е всичко, което някога си искала? Да бъдеш част от този… този жалък кръг от неудачници и дегенерати, без пари, без живот, които остаряват, оцеляват, молят се на морето и с всяка година измират все повече и повече? Може би според теб трябва да благодаря, че съм се забил на това място, че това е някаква привилегия… — Флин млъкна, гневът му рязко утихна и той погледна през мен към прозореца. Злобният поглед бе изчезнал така безследно, сякаш никога не го беше имало.
Стоях изтръпнала, сякаш ме беше ударил. И все пак винаги бях усещала това у него — напрежението, заплахата всеки миг да избухне.
— Мислех, че тук ти харесва — казах аз. — При тези неудачници и дегенерати.
Той сви рамене — сега изглеждаше засрамен.
— Така е — отвърна. — Може би повече, отколкото трябва.
Последва мълчание, през което Флин продължаваше да гледа към прозореца и изгревът се отразяваше в тъмносивите му очи. После погледна мен, разтвори пръстите ми и разглади пясъка в дланта ми.
— Песъчинките са малки — отбеляза накрая. — Има много утайка.
— Е?
— Ами, лек е. Няма да се слегне. Плажът има нужда от твърда основа — скали, камъни, такива неща, — за да го задържи. Иначе просто ще се измие. Всичкият.
— Разбирам.
Той забеляза изражението на лицето ми.
— Това означава много за теб, нали?
Нищо не казах.
— Един плаж няма да превърне това село в Ла Усиниер.
— Знам.
Флин въздъхна.
— Добре. Ще опитам.
Той сложи ръце на раменете ми. За миг усетих как чувството за неизбежност се нагнетява като статично електричество. Затворих очи, долових уханието му на мащерка и стара вълна, примесено с аромата на дюните сутрин. Малко тежък, като мириса на пространството между крайбрежните колиби в Ла Усиниер, където се криех и чаках баща си. Тогава видях лицето на Адриен, която ме гледаше и се усмихваше с широката си начервена уста, и побързах да отворя очи. Но Флин вече се беше обърнал.
— Трябва да тръгвам — той взе чантата и започна да облича палтото си.
— Защо? Хрумна ли ти нещо? — още усещах следите от ръцете му върху раменете си. Бяха топли и нещо дълбоко в мен като че ли отвърна на тази топлина, като цветя, обърнати към слънцето.
— Може би. Трябва да помисля — Флин бързо тръгна към вратата.
— Какво има? Защо се разбърза?
— Трябва да отида на пристанището. Искам да поръчам нещо от Порник, преди фериботът да е тръгнал — той спря и ме удостои с небрежната си слънчева усмивка. — Ще се видим по-късно, а, Мадо? Трябва да бягам.
Последвах го навън озадачена. Резките промени в настроението му, мятането от една крайност в друга с бързината, с която се мени времето през есента, не бяха нови за мен. Но нещо го беше смутило, нещо друго, освен внезапното ми нахлуване. Надали щеше да ми каже какво е било.
Изведнъж, точно когато Флин затвори вратата, някакво движение привлече вниманието ми, мярнах крайчеца на бяла риза зад дюните. Човек на пътеката. Тялото на Флин почти веднага го скри от погледа ми, а когато той отстъпи встрани, фигурата беше изчезнала. Въпреки това, макар че бях я зърнала само за секунда, и то в гръб, ми се стори, че познах човека по походката, масивния силует и килнатия на една страна рибарски каскет.
Нещо не се връзваше: тази пътека не водеше наникъде, освен към дюните. Но по-късно, когато минах по същата пътека, открих следи от еспадрили по твърдия пясък и бях сигурна, че не съм се излъгала. Брисман беше минал оттук преди мен.
30
Веднага щом стигнах в селото, разбрах, че нещо се е случило. Витаеше във въздуха — едва доловимо напрежение, повей от чуждо място. Бях тичала по целия път от Ла Гулю с моята шепа пясък, като я стисках така силно, че се беше отпечатала като татуировка на дланта ми. И когато заобиколих голямата дюна в посока към изоставената работилница на Дебелия Жан, почувствах как нещо ледено се впива в сърцето ми.
Пред къщата стояха петима души — трима възрастни и две деца. Всичките бяха мургави, мъжът носеше арабска роба под тежкото зимно палто. Децата — и двете момчета, мургави, но с избелели от слънцето коси — изглеждаха на около осем и шест години. Докато ги наблюдавах, мъжът отвори вратата, влезе и жените го последваха.
Едната беше дребна и незабележима, с жълт бурнус на главата. Тя вървеше след двете деца и бърбореше на език, който не разбирах.