Втората жена беше сестра ми.
— Адриен?
Последния път, когато я видях, беше на деветнайсет, наскоро омъжена, слаба и хубава с онази надменна, циганска красота като на Мерседес Просаж. И сега беше същата, макар да ми се стори, че годините я бяха направили по-сурова, предпазлива, резервирана. Дългата й коса беше изправена и къносана. Мургавите й китки бяха окичени със златни гривни. Като чу гласа ми, тя се обърна.
— Мадо! Колко си пораснала! Как разбра, че сме пристигнали? — прегръдката й беше кратка, с аромат на пачули. Марен ме целуна по двете бузи. Приличаше на чичо си като по-млад, но с по-нежна брадичка и по-строен, без капка от неустоимия опасен чар на Клод.
— Нямах представа.
— Е, знаеш какъв е баща ни. Не говори много.
Тя взе на ръце по-малкото от момчетата и ми го подаде. Детето се мъчеше да се отскубне.
— Не си виждала моите малки мъже, нали, Мадо? Това е Франк. А този… този е Лоик. Кажи „здравей“ на леля Мадо, Лоик.
Момчетата ме гледаха втренчено с еднакви мургави и безизразни лица, но не казаха нищо. Дребната жена с бурнус, която ми заприлича на бавачка, забърбори неудържимо на арабски. Нито Марен, нито Адриен я представиха и тя като че ли се стъписа от поздрава ми.
— Направила си това-онова по къщата — каза Адриен, като огледа наоколо. — Миналия път, когато идвахме, беше в окаяно състояние. Направо се разпадаше.
— Миналия път? — доколкото ми беше известно, тя и Марен не се бяха връщали нито веднъж.
Но Адриен вече отваряше вратата към кухнята. Дебелия Жан стоеше на прозореца и гледаше навън. Зад него се виждаха останки от закуската — хляб, студено кафе, отворено бурканче със сладко, — които с укор очакваха завръщането ми.
Децата го изгледаха с любопитство. Франк прошепна нещо на Лоик на арабски и двете момчета се изкикотиха. Адриен се приближи към него.
— Папа?
Дебелия Жан бавно се обърна. Клепачите му увиснаха.
— Адриен — каза той. — Радвам се да те видя.
После се усмихна и си наля чаша студено кафе от каната на масата. Адриен не се изненада от поздрава му, разбира се. Защо да го прави? Тя и Марен го прегърнаха почтително. Двете момчета се отдръпнаха и се закикотиха. Бавачката кимна и се усмихна със сведени очи. Дебелия Жан махна с ръка за още кафе и аз направих, доволна, че имам извинение да се заема с друго. Ръцете ми тромаво се суетяха с водата, захарта. Чашите се изплъзваха от ръцете ми като риби.
Зад гърба ми Адриен говореше за децата си на висок момичешки глас. Момчетата си играеха на килима край огъня.
— Кръстихме ги на вас, папа — обясни Адриен. — На теб и на Малкия Жан. Кръщелните им имена са Жан-Франк и Жан-Лоик, но засега ги съкращаваме, докато пораснат достатъчно, за да използват пълните си имена. Виждаш ли, изобщо не сме забравили, че сме саланци.
— Хе.
Дори тази половин дума беше цяло чудо. Колко пъти от завръщането ми насам Дебелия Жан беше говорил с мен? Обърнах се с каната кафе в ръце, но баща ми гледаше улисан момчетата, които се търкаляха и се боричкаха на килима. Франк забеляза, че го гледат, и се изплези. Адриен се разсмя снизходително:
— Малка маймунка!
Баща ми се подсмихна.
Налях кафе на всички. Момчетата ядяха парчета сладкиш и ме гледаха с големите си кафяви очи. Бяха почти еднакви, като се изключи разликата във възрастта, с дълги светло кестеняви бретони, тънки крака и кръгли кореми под ярките си вълнени дрехи. Адриен говореше за тях с нежност, но забелязах, че всеки път, когато трябваше да се направи нещо — да се измият лепкавите им усти, да се избършат носовете им или да се съберат парчетата от някоя счупена чиния, — тя се обръщаше към бавачката.
— Толкова отдавна исках да се върна у дома — въздъхна Адриен и отпи от кафето си. — Но работата, папа, и децата… като че ли все нямаше удобен момент. Пък и там на никого не можеш да имаш доверие, знаеш ли? За тях европейците са наивници. Кражби, корупция, вандализъм — какво ли не. Не можеш да се обърнеш за една секунда.
Дебелия Жан слушаше. Пиеше кафето си, почти захлупил чашата с голямата си ръка. Той махна с ръка за още едно парче сладкиш. Отрязах го и му го подадох през масата. Не ми благодари. И все пак докато Адриен говореше, баща ми кимаше от време на време, като току издаваше типичното за острова възклицание „хе“. За него това беше истинско красноречие. После Марен заговори за работата си в Танжер, за търговията с антични керамични плочи, които понастоящем бяха хит в Париж, за възможностите за износ, за данъците, за изключително евтината работна ръка, за кръга от френски емигранти, към които и те принадлежат, за безскрупулните си конкуренти, за луксозните клубове, които посещават. Историята на техния живот се разгърна пред нас като топ искряща коприна. Плувни басейни, просяци, бани с водорасли, вечерни партии бридж, улични търговци, мръсни цехове. Прислужници за всяка домакинска работа. Майка ми щеше да бъде във възторг.