Не му обърнах внимание.
— Виждаш ли това? — аз извадих ръка от джоба си и я разтворих пред него. Пясъкът лепнеше по дланта ми.
Дебелия Жан настойчиво посочи чашата си.
— Знаеш ли какво означава това? — чух се да повишавам рязко тон. — Интересува ли те?
Отново същият жест. Франк и Лоик ме наблюдаваха със зяпнала уста, забравили за играта си. Дебелия Жан гледаше през мен, безизразен и неподвижен като великденска статуя.
Изведнъж изпитах гняв. Всичко се беше объркало: първо Флин, после Адриен, а сега и Дебелия Жан. Тръснах каната на масата пред него, като разлях кафе по покривката.
— Искаш ли? — сопнах му се аз. — Сам си налей! Или ако искаш да го направя вместо теб, така кажи. Знам, че можеш. Хайде. Кажи ми!
Мълчание. Дебелия Жан пак се загледа през прозореца, без да ми обръща внимание, без да обръща внимание на никого. Сякаш се бе върнал към предишното си състояние и целият ни напредък беше отишъл напразно. Срамежливата бавачка гледаше в коленете си. Отвън чувах гласа на Адриен, звънлив от смях или въодушевление. Започнах да прибирам закуската от масата, като струпвах с трясък чиниите в мивката. Излях в нея останалото кафе, като се надявах да чуя възражение, но такова нямаше. Мълчаливо измих чиниите и ги избърсах. Очите ми пареха. Докато бършех масата, сред трохите имаше пясък.
32
Сестра ми и семейството й останаха още две седмици, като се настаниха в Лез Имортел. Дойдоха за обяд на Коледа, след това се отбиваха почти всяка сутрин за около час и после отново се връщаха в Ла Усиниер. На Нова година Франк и Лоик си тръгнаха с нови велосипеди за три хиляди франка всеки, които баща ми бе поръчал специално от континента.
На трапа на „Брисман 1“, докато Дебелия Жан помагаше на бавачката да качи куфарите на борда, Адриен най-после ме отведе настрана. Очаквах го, чудех се колко време ще й трябва да стигне до основната тема.
— Става дума за татко — довери ми тя. — Не споменах нищо пред момчетата, но много се безпокоя.
— Наистина ли? — опитах се да прикрия сарказма в гласа си.
Адриен ме погледна натъжена.
— Знам, че не ми вярваш, но аз съм много привързана към татко — каза тя. — Тревожа се, че живее толкова изолиран, толкова зависим от един-единствен човек. Не мисли, че е добре за него.
— Всъщност — отвърнах аз — той се подобри.
Адриен се усмихна.
— Не казвам, че не си дала всичко от себе си. Но ти не си медицинска сестра и не си подготвена да се справяш с проблемите му. Винаги съм смятала, че му трябва помощ.
— Каква помощ? — повиших тон аз. — Като онази, която ще получава в Лез Имортел? Така ли ти каза Клод Брисман?
Сестра ми изглеждаше обидена.
— Мадо, не се дръж така. Знам, че още се сърдиш за погребението на мама. Чувствам се отвратително, че не можах да дойда. Но състоянието ми…
Не обърнах внимание на думите й.
— Брисман ли ви каза да се върнете? — попитах аз. — Той ли ви каза, че не правя нищо?
— Исках папа да види момчетата.
— Момчетата?
— Да. Да му покажа, че животът продължава. Не е добре за него да живее тук, когато може да бъде със семейството си. Егоистично — и опасно — от твоя страна е да го окуражаваш да живее така.
Втренчих се в нея, стъписана и покрусена. Наистина ли бях егоистка? Наистина ли бях толкова погълната от плановете и идеите си, че бях забравила за нуждите на баща си? Възможно ли беше Дебелия Жан да няма нужда нито от плаващия риф, нито от плажа, нито от другите неща, които бях направила за него? И единственото, което някога е искал всъщност, да са внуците, които Адриен му бе довела?
— Това е неговият дом — казах аз накрая. — И аз съм част от семейството му.
— Не бъди наивна — отвърна сестра ми и за миг стана съвсем като предишната Адриен, присмехулната по-голяма сестра, седнала на терасата на кафенето в Ла Усиниер, която се смееше на момчешката ми къса коса и старите ми дрехи. — Може би си мислиш, че е романтично да живееш на такова забравено от бога място. Но това е последното, от което горкият папа се нуждае. Погледни къщата — едва се крепи. Няма дори нормална баня. Ами ако се разболее? Никой не може да му помогне, освен онзи стар ветеринар, забравих му името. Ами ако се наложи да влезе в болница?
— Не го принуждавам насила да стои там — казах аз и се намразих заради отбранителния си тон. — Просто се грижа за него, нищо повече.
Адриен сви рамене. Спокойно би могла да изкаже мисълта си на глас: „Както се грижеше и за мама.“ Почувствах се така, сякаш бях наранена физически, главата ме заболя.