— Аз поне опитах — казах. — Какво направи ти за тях? Живееше в своята кула от слонова кост. Откъде знаеш какво ни е било през всичките тези години?
Не знам защо майка ми все повтаряше, че аз съм тази, която прилича повече на Дебелия Жан. Адриен само ми се усмихна по онзи непроницаем начин, невъзмутима като фотографска снимка и също толкова мълчалива. Самодоволното й мълчание винаги ме изкарваше вън от кожата ми. Гневът ме полазваше като армия мравки.
— Колко пъти дойде да ни видиш? Колко пъти обеща да се обадиш? С тази твоя несъществуваща бременност… Обадих ти се, Адриен, казах ти, че мама умира…
Но сестра ми ме гледаше пребледняла, на лицето й не бе останала и капка руменина.
— Несъществуваща бременност?
Зашеметеният й поглед ме накара да млъкна. Почувствах как лицето ми пламва.
— Виж, Адриен, съжалявам, но…
— Съжаляваш? — гласът й беше леден. — Откъде можеш да знаеш как съм се чувствала? Загубих бебето си — внучето на татко — и ти си мислиш, че можеш просто да кажеш „съжалявам“?
Опитах се да докосна ръката й, но тя я отдръпна с нервен, истеричен жест, който по някакъв начин ми напомни за мама. Погледна ме злобно с очи като кинжали.
— Да ти кажа ли защо не идвахме, Мадо? Да ти кажа ли защо отседнахме в Лез Имортел вместо в къщата на татко, където можехме да го виждаме всеки ден? — сега гласът й беше като хвърчило, лек, колеблив, зареян във високите регистри.
Поклатих глава.
— Моля те, Адриен…
— Заради теб, Мадо! Защото ти беше там! — тя почти плачеше, задъхана от гняв, макар да ми се стори, че долавях и нотка на самодоволство: също като майка ми Адриен имаше слабост към истеричните сцени. — С вечното си заяждане! С вечния си тормоз! — тя шумно изхълца. — Ти изтормози мама, все искаше да я накараш да се премести от Париж, от мястото, което обичаше, а сега правиш същото с горкия татко! Вманиачена си в този остров, Мадо, това е, и просто не можеш да разбереш, че другите хора не искат същото като теб! — Адриен избърса лицето си с ръкав. — И ако не се върнем повече тук, Мадо, няма да е защото не искам да видя татко, а защото не понасям да бъда близо до теб!
Фериботът изсвири. В тишината, която настъпи след това, чух тихо шумолене зад гърба си и се обърнах. Беше Дебелия Жан, застанал мълчаливо на трапа. Аз протегнах ръце.
— Татко…
Но той вече се беше обърнал.
33
Януари донесе още пясък в Ла Гулю. Към средата на месеца вече лесно се забелязваше: тъничък бял слой върху скалите, не чак толкова, че да стигне за плаж, но все пак пясък, сипаничав пясък с петънца утайка, които при отлив изсъхваха и ставаха на прах.
Флин удържа на обещанието си. С помощта на Дамиен и Лоло той донесе чували със ситен чакъл от дюните и го изсипа върху обраслите с мъх камъни в подножието на скалата. В тази сива кал бяха засадени туфи груба амофила, за да предпазват пясъка от измиване и между слоевете чакъл бяха разстлани водорасли, прикрепени с колове и парчета разкъсана рибарска мрежа. Наблюдавах напредъка с любопитство и резервирана надежда. С това струпване на чакъл, пръст, водорасли и парчета рибарска мрежа Ла Гулю приличаше още по-малко на плаж, отколкото преди.
— Това са само основите — увери ме Флин. — Не искаш твоят пясък да се измие, нали?
По време на престоя на Адриен той беше странно стеснителен, обади се само веднъж или дваж, вместо да наминава почти всеки ден. Липсваше ми — особено като се имаше предвид поведението на Дебелия Жан — и започвах да разбирам до каква степен присъствието му бе повлияло на всички ни през последните няколко седмици, до каква степен ни беше съживило.
Разказах му за спречкването си с Адриен. Той ме изслуша без обичайното си лекомислие, с навъсени вежди.
— Знам, че ми е сестра — казах аз, — и знам, че не й е било леко, но…
— Човек не избира роднините си — отбеляза Флин. Той бе виждал Адриен само веднъж, бегло, по време на престоя й тук, и помня, че беше необичайно мълчалив. — Не е казано, че ти и тя трябва да се погаждате само защото сте сестри.
Аз се усмихнах. Да можех само да обясня това на майка си.
— Дебелия Жан е искал да има син — казах аз и откъснах стръкче трева от дюната. — Не е бил подготвен за две дъщери.
Предполагах, че сега Адриен го беше овъзмездила за това. Всичките ми усилия — късата коса, момчешките дрехи, часовете в работилницата на баща ми, докато седях и го наблюдавах, риболовът, откраднатите моменти заедно — всичко изчезна, обезсмисли се. Вероятно Флин бе отгатнал нещо по лицето ми, защото спря да работи и ме погледна със странно изражение.
— Ти не съществуваш, за да оправдаваш очакванията на Дебелия Жан или на когото и да било другиго. Ако той не вижда, че това, което има, струва хиляди пъти повече от някаква фантазия… — той млъкна и сви рамене. — Нямаш какво да доказваш — добави необичайно рязко. — За него е късмет, че те има.