Брисман беше казал същото. Но сестра ми ме обвиняваше в егоизъм, в това, че използвам баща си. Отново се запитах дали е права, дали присъствието ми не причинява повече зло, отколкото добро. Ами ако той искаше единствено да бъде край Адриен и да вижда момчетата всеки ден?
— Ти имаш брат, нали?
— Полубрат. Златното момче — Флин закрепяше парче рибарска мрежа, което се беше освободило. Опитах се да е и представя, че е нечий брат.
— Не го харесваш много.
— Той трябваше да бъде единствено дете.
Замислих се за себе си и за Адриен. Тя трябваше да бъде единствена дъщеря. Всичко, което се опитвах да правя, сестра ми вече беше правила, при това по-добре.
Флин оглеждаше ново поникналата амофила на дюната. На всеки друг лицето му би се сторило безизразно, но аз забелязвах напрежението около устата му. Потиснах желанието си да го попитам какво е станало с брат му, с майка му. Каквото и да беше, със сигурност го бе наранило. Може би почти толкова, колкото Адриен беше наранила мен. Почувствах как ме полазиха тръпки — нещо по-дълбоко от нежност. Протегнах се и докоснах косата му.
— Значи имаме нещо общо — отбелязах аз небрежно. — Нещастни семейства.
— Нищо подобно — каза Флин, като ме погледна с внезапната си безгрижна и сияеща усмивка. — Ти се върна. Аз избягах.
В Ле Салан малко хора проявиха особен интерес към разрастването на плажа. Когато зимата наближи края си, те се заеха да забелязват други неща: как променилото се течение връщаше кефала, дори по-многоброен отпреди, как мрежите бяха по-често пълни, отколкото празни, как омарите, морските паяци и дебелите сънливи раци се настаняваха на завет в залива и буквално се биеха да влязат в кошовете. Зимните приливи не причиниха наводнения и дори полето на Омер започна да се възстановява след близо три години под водата.
Геноле най-после пуснаха в ход плана си за купуване на нова лодка. „Елеанор 2“ беше построена на континента, в една корабостроителница край Порник, и в продължение на седмици не чувахме от тях нищо друго, освен отчети за това как върви работата. Това щеше да бъде островна лодка като предишната, бърза и с висок кил, с две мачти и четириъгълното платно, характерно за островите. Ален не ни каза колко ще струва, но с промяната на теченията беше оптимист, че лодката скоро ще се изплати. Гислен като че ли бе по-малко ентусиазиран — той постоянно се заглеждаше по реклами на моторници и „Зодиаци“, — но се радваше от перспективата да спечели пари. Аз се надявах тази нова лодка да не предизвика носталгични асоциации у баща ми въпреки името си, тайно се молех Геноле да изберат друго име. Дебелия Жан обаче не изглеждаше развълнуван от разказите за напредъка в работата по „Елеанор 2“ и аз започнах да си мисля, че съм прекалено чувствителна по въпроса.
Плаващият риф се сдоби със свое име — Бушу12 — и два фара, по един от всяка страна, за да показват положението му нощем.
Бастоне, които още бяха в примирие с Геноле, но си пазеха гърба, се радваха на рекордно голям улов. Аристид победоносно обяви, че миналата седмица Ксавие уловил шестнайсет омара и ги продал на един усиниерец — братовчед на кмета и собственик на „Ла Маре“, морски ресторант край плажа — за петдесет франка парчето.
— През юли ще очакват голям наплив от туристи — каза ми той с мрачно задоволство. — Скоро този ресторант ще гъмжи от хора. Собственикът мисли, че по време на сезона ще продава по пет-шест омара на вечер, та иска да ги купи сега, да ги сложи в своя рибарник и да чака, докато цените скочат — Аристид се подсмихна. — Е, не пречи и ние да направим същото. Момчето ми ще построи наш рибарник там, в залива. По-евтино е, отколкото да купуваш аквариуми, а зад подходящи мрежи омарите няма да избягат. Можем да ги държим вътре живи, дори най-малките — така няма да се налага да ги изхвърляме, — а когато му дойде времето, ще ги продадем на висока цена. Ще ги вържем, за да не се бият. Приливът ще докарва храната им право от морето. Добра идея, а? — старецът потри ръце. — Ние, саланци, все още можем да научим усиниерците на това-онова.
— Със сигурност можете — отбелязах аз учудено. — Много предприемчиво от ваша страна, мосю Бастоне.
— Нали? Хе! — Аристид изглеждаше поласкан. — Реших, че е крайно време да помислим сами за себе си. Да натрупаме малко пари за момчето. Не можем да очакваме, че младеж като него ще живее без пари, особено след като мисли да се задоми.