Сетих се за Мерседес и се усмихнах.
— И това не е единственото — каза Аристид. — Няма да познаеш кой ще ми бъде съдружник, когато лодката му стане готова — аз го погледнах в очакване. — Матиас Геноле — той се усмихна на изненадата ми и старческите му сини очи грейнаха. — Реших, че това ще бъде някакво начало — каза Аристид, извади цигара и я запали. — Обзалагам се, че малцина на острова са предполагали, че ще видят Бастоне и Геноле да работят заедно. Но това е бизнес. Ще работим заедно — две лодки, пет човека, — ще ловим кефал, стриди и омари. Ще направим цяло състояние. Като работим сами, само се надпреварваме и даваме добър повод на усиниерци да се смеят за наша сметка — Аристид дръпна от цигарата и се облегна назад, като намести дървения си крак в по-удобно положение. — Изненадах те, а? — попита той.
Повече от това. Да изостави враждата между семействата, наследена от поколения, и така радикално да промени начина си на работа — шест месеца по-рано не бих повярвала, че е възможно.
Ако не друго, това окончателно ме убеди, че Бастоне нямаха нищо общо със загубата на „Елеанор“. Тоанет беше изказала подобно предположение, Флин бе потвърдил подозренията ми и оттогава в съзнанието ми се бе загнездила несигурност. Но сега вече можех окончателно да я отхвърля. Направих го с удоволствие и с дълбоко чувство на облекчение. Каквото и да беше причинило изчезването на „Елеанор“, Аристид нямаше нищо общо. Изведнъж изпитах симпатия към този груб стар човек и го потупах дружески по рамото.
— Това заслужава чашка дьовиноаз — казах му. — Аз черпя.
Аристид смачка цигарата си в пепелника.
— Няма да откажа.
Идването на сестра ми за Коледа предизвика известно въодушевление. Не само заради момчетата, които спечелиха възхищението на всички от Поент Гризнос до Лез Имортел, но най-вече защото това обнадежди онези, които още чакаха. Докато моето завръщане възбуди подозрения, нейното — предвид времето, което бе избрала, момчетата и обещанието за по-добро бъдеще — предизвика единствено одобрение. Дори бракът й с усиниерец се възприемаше добре: Марен Брисман беше богат — или поне чичо му беше, и поради липсата на други роднини се предполагаше, че Марен ще наследи всичко. Всички смятаха, че Адриен се е наредила много добре.
— Няма да сбъркаш, ако последваш примера й — посъветва ме Капюсин, докато хапвахме сладкиши в караваната й. — Няма да е зле да се омъжиш. От това живее островът, от сватби и деца, не само от риболов и търговия.
Аз свих рамене. Макар че повече не се бях чувала със сестра си, след разговора на трапа на „Брисман 1“ изпитвах неудобство, непрекъснато се питах за своите и за нейните мотиви. Наистина ли използвах баща си като извинение да се скрия от света? Дали начинът на живот на Адриен беше най-правилният?
— Ти си добро момиче — каза Капюсин, като се намести удобно на стола си. — Вече достатъчно помогна на баща си. И на Ле Салан. Сега е време да направиш нещо за себе си — тя се изправи и ме изгледа критично. — Ти си хубаво момиче, Мадо. Виждала съм как те гледа Гислен Геноле, а и някои други… — опитах се да я прекъсна, но тя плесна ръце с престорен гняв. — Вече не се зъбиш на хората както преди — продължи Капюсин. — Не обикаляш с вирнат нос, сякаш очакваш някой да те предизвика. Хората вече не те наричат Кокошката.
Това беше вярно, дори аз го бях забелязала.
— Освен това пак си започнала да рисуваш. Нали?
Погледнах останките от охреножълто под ноктите си и изпитах нелепо чувство на вина. В края на краищата не правех кой знае какво — малко рисунки и скици, недовършени платна в стаята ми. Флин се оказа неочаквано подходящ за рисуване. Открих, че съм запомнила чертите му по-добре, отколкото на останалите. Разбира се, това беше естествено: аз прекарвах доста време в компанията му.
Капюсин се усмихна.
— Е, отразява ти се добре — заяви тя. — Помисли малко за себе си за разнообразие. Престани да носиш целия свят на плещите си. Приливът се обръща без твоето разрешение.
34
Към февруари промените в Ла Гулю започнаха да се забелязват от всички. Отклоненото течение при Ла Жьоте продължаваше да донася пясък от там — незабележим процес, който само децата и аз следяхме с известен интерес. Сега тънък слой пясък покриваше голяма част от чакъла, който Флин беше донесъл от дюните, а амофилата и заешката опашка, които бе посадил, добре предпазваха пясъка от издухване или отмиване. Една сутрин отидох до Ла Гулю и заварих Лоло и Дамиен Геноле да се мъчат да направят пясъчен замък. Не беше лесно: пясъчният слой бе твърде тънък, а отдолу имаше само кал, но с малко изобретателност можеха да успеят. Те бяха направили нещо като бент от плавей и сега събираха оттам мокър пясък, като го прекарваха през канал, изкопан в калта.