Така беше: малкото пристанище край Лез Имортел вече беше претъпкано, а „Брисман 1“ се движеше два пъти дневно.
— Може би иска да замени първия — предположи Гислен.
— Защо да го прави? Той още върви.
Брисман, който не беше натрупал състоянието си от пилеене на пари, никога не би изпратил за скрап движещ се кораб. Не, щом беше поръчал нов ферибот, значи възнамеряваше да използва и двата.
Гислен като че ли се интересуваше само от финансовите подробности.
— Чудя се колко ли струва — каза той. — Всички знаят, ме старецът е червив с пари. Вече притежава половината остров.
Това беше съвсем леко преувеличение.
Но аз не го слушах. Докато Гислен се простираше надълго и нашироко за милионите на Брисман и затова как той, Гислен, би натрупал същото състояние, стига да имаше възможност (повечето от плановете му задължително включваха Америка и бързи коли), аз мислех върху „Брисман 2“. За какво му е на Клод Брисман друг ферибот? — питах се аз. И къде смята да го използва?
35
Върнах се сама, като минах през Нант, за да прибера багажа си. Дали защото отдавна не бях обръщала внимание на Ла Усиниер, когато се огледах, ми се стори, че там става нещо необичайно. Не можех да разбера точно какво е, но мястото ми се стори непознато, странно различно от обичайния си облик. Улиците блестяха с друга светлина. Въздухът миришеше другояче, някак повече на сол, като Ла Гулю при отлив. Докато вървях, хората ме гледаха, някои кимаха едва забележимо, други отвръщаха погледи, сякаш бяха твърде увлечени в разговорите си.
Зимата на острова винаги е мъртъв сезон. Много от младите хора се преместват на континента, за да търсят работа, и се връщат чак през юни. Но тази година Ла Усиниер изглеждаше различно, спеше някак нездрав зимен сън, близък до смърт. Повечето магазини на улицата бяха заключени и със спуснати капаци на прозорците. „Рю дез Имортел“ бе пуста. Имаше отлив и плитчините бяха побелели от чайки. В ден като днешния беше нормално да има поне десетина рибари, които се ровят за миди, край водата стоеше една-единствена самотна фигура с дълга въдица и безцелно подритваше топка водорасли.
Беше Жожо льо Гоелан. Прехвърлих се през стената и тръгнах по песъчливия бряг. Откъм плитчините духаше силен вятър, който залепяше косата на лицето ми и ме караше да треперя. Земята беше осеяна с камъни и се вървеше мъчително. Прииска ми се и аз като Жожо да имам на краката си ботуши вместо еспадрили с тънки подметки.
По-нататък виждах Лез Имортел, бял куб над крайбрежната стена на няколкостотин метра от мен. Зад него — стройната ивица на плажа. По-навътре в морето — скали. Не помнех преди да е имало толкова скали, а от мястото, където стоях, плажът изглеждаше по-различен, по-малък и далечен, смален от ъгъла, от който го гледах, така че едва приличаше на плаж, а вълноломът се издаваше значително пред пясъка.
— Здравей, Жожо.
Той се обърна по посока на гласа, в ръката си държеше мрежа. В краката му стоеше дървен кош за събиране на улова, в който имаше единствено шепа бурени и земни червеи.
— А, ти ли си — той ми се усмихна зъбато, стиснал в устните си влажна угарка.
— Кълве ли?
— Да, предполагам. Какво правиш толкова далеч, хе? Червеи ли копаеш?
— Просто исках да се поразходя. Тук е хубаво, нали?
— Хе!
Чувствах как ме наблюдава, докато вървях през плитчините към Лез Имортел. Вятърът беше приятен, брегът осеян с камъчета. Когато наближих плажа, открих, че е станал по-каменист, отколкото го помнех, а на някои места можех да видя оголени участъци от камъни, където пясъкът бе отнесен, разкривайки основите на стара дига. Лез Имортел бе изгубил пясък.
Това стана съвсем очевидно, когато открих линията на прилива: видях как дървените колове на крайбрежните колиби са се оголили и стърчат като развалени зъби. Колко пясък липсваше? Не можех да определя.
— Е, здравей отново!
Гласът дойде откъм гърба ми. Въпреки масивното му телосложение стъпките му по пясъка бяха почти безшумни. Обърнах се с надеждата, че не е видял как подскочих.
— Мосю Брисман.
Брисман изпъшка и размаха пръст в укор.
— Клод, моля те — той се усмихна, явно доволен от това, че ме вижда. — Наслаждаваш се на гледката?
Този негов чар. Установих, че му отвръщам, без дори да искам.
— Много е хубаво. Твоите съселяни сигурно са доволни.
Брисман въздъхна.
— Доколкото могат да бъдат доволни от нещо със сигурност. Тъжното е, че всички остаряваме. Здравето на Жоржет Лион става все по-крехко. И все пак можеше да бъде и по-зле. В края на краищата тя е почти на осемдесет — той със замах сложи ръка на раменете ми. — Как е Дебелия Жан?