— Да. Сигурна съм.
Някакъв инстинкт ме подтикна да сляза малко преди селото; прииска ми се да пристигна пеша, като истинска саланка. Таксиметровият шофьор взе парите ми и ме остави, без да ме погледне, изпод колелата се разхвърча пясък, ауспухът се задави. Когато наоколо отново се възцари тишина, обзе ме тревожно чувство и аз изпитах нов прилив на вина, когато установих, че това чувство е радост.
Бях обещала на майка си никога да не се връщам.
В това беше моята вина; за миг се почувствах нищожна, малка прашинка под огромното небе. Дори присъствието ми тук бе предателство към нея, към хубавите години, които бяхме прекарали заедно, към живота, който си бяхме изградили далеч от Льо Дьовен.
Никой не ни писа, след като заминахме. Когато прекосихме границата на Ла Жьоте, ние се превърнахме в отломки, ненужни, забравени. Майка ми често повтаряше това през студените нощи в малкия парижки апартамент, докато се вслушвахме в непознатите звуци на уличното движение отвън, а през овехтелите щори проникваха светлините от бирарията, примигващи в червено и синьо. Не дължахме нищо на Льо Дьовен. Адриен постъпи правилно: омъжи се сполучливо, роди деца, премести се в Танжер със съпруга си Марен, който търгуваше с антики. Имаше две момченца, които бяхме виждали само на снимки. Рядко се обаждаше. Майка ми съзираше в това доказателство за всеотдайността на Адриен като съпруга и майка и ми я даваше за пример. Сестра ми се беше наредила добре и аз трябваше да се гордея с нея, не да й завиждам.
Но аз бях упорита: макар че се бях измъкнала, така и не съумях да се възползвам докрай от блестящите възможности, които светът отвъд острова ми предлагаше.
Можех да получа каквото пожелая: добра работа, богат съпруг, сигурност. Вместо това прекарах две години в училище по изкуствата, после още две в безцелно пътуване, по-нататък работих като сервитьорка, чистачка, хващах се на каква ли не случайна работа и продавах картините си по улиците, за да избегна плащането на такси в галериите. Докато носех Льо Дьовен в себе си подобно на спомен за извършено престъпление и утежнявах вината си с фалшиви обещания, през цялото това време дълбоко в себе си знаех, че лъжа.
— Всичко се връща.
Това е веруюто на пристанищните скитници. Произнесох го на глас, сякаш в отговор на безмълвно обвинение. В края на краищата нямах намерение да се задържам тук. Бях предплатила за един месец наема на апартамента си, малкото неща, които притежавах, бяха останали там неприбрани в очакване на завръщането ми. Но сега във фантазиите си бях твърде склонна да пренебрегна това: селцето Ле Салан — непроменено, дружелюбно — ме приветстваше, а и баща ми…
Затичах се тромаво по разбития път към къщите: към дома.
3
Селото беше пусто. Капаците на повечето прозорци бяха затворени — предпазна мярка срещу жегата — и къщите изглеждаха занемарени и изоставени като бунгала на плажа след туристическия сезон. Някои ми се виждаха небоядисвани още от времето, когато заминах; стените, в миналото варосвани всяка пролет, сега бяха станали безцветни от жулещия пясък. На един перваз от сандъче с изсъхнала пръст подаваше глава самотно мушкато. Някои къщи представляваха чисто и просто бараки от голи греди с ламаринени покриви. Сега си спомних, че ги имаше и преди, макар да не присъстваха в нито една от картините ми. Няколко плоскодънни лодки бяха изтеглени по канала на солницата, който водеше към селото от Ла Гулю, и приливът ги беше изтласкал в кафявата тиня. Две рибарски лодки стояха на котва по-навътре в морето. Веднага ги познах: „Елеанор“ на семейство Геноле, която баща ми беше построил заедно с брат си години преди да се родя, а по-нататък — „Сесилия“, която принадлежеше на съперниците на Геноле в риболова — Бастоне. От мачтата на някоя от лодките долиташе монотонно дрънчене — дрън-дрън-дрън — сякаш някакъв предмет, полюшван от вятъра, се удряше в нещо метално.
Наоколо нямаше почти никакви хора. За миг зърнах лице, което надничаше иззад капак на прозорец, чух затръшване на врата и гласове. Един старец седеше под чадър пред бара на Анжело и пиеше дьовиноаз, местен ликьор с аромат на билки. Веднага го познах — беше Матиас Геноле, с живи сини очи на фона на захабено и потъмняло като плавей лице, — но когато го поздравих, в погледа му не долових и следа от любопитство. Само проблясък на разпознаване, едва забележимо кимване, което в Ле Салан минава за любезност, после безразличие.
В обувките ми имаше пясък. Пясък се беше натрупал и край стените на някои от къщите, сякаш дюните се бяха вдигнали да превземат селото. Разбира се, и летните бури си бяха казали думата. Една от стените на старата къща, където живееше Жан Гросел, бе рухнала, по някои от покривите липсваха керемиди, а оттатък „Рю дьо л’Осеан“, където се намираха фермата и магазинчето на Омер Просаж и жена му Шарлот, земята изглеждаше подгизнала, в големите локви застояла вода се оглеждаше небето. Край пътя имаше тръби, по които водата се изливаше в ров, който на свой ред се изливаше в солния канал. До къщата работеше нещо като помпа, вероятно за да ускори процеса, и се чуваше боботене на генератор. Зад фермата усърдно се въртяха крилата на малка вятърна мелница.