Знаех, че трябва да внимавам.
— Добре е. Няма да повярваш колко се е подобрил.
— Сестра ти не казва така.
Направих опит да се усмихна.
— Адриен не живее тук. Не виждам как би могла да знае.
Брисман кимна съчувствено.
— Разбира се. Толкова е лесно да съдиш, нали? Но ако човек не иска да остане тук завинаги…
Не захапах въдицата. Погледнах към пустата крайбрежна алея.
— Нещата като че ли не вървят добре, не мислите ли?
— Е, сега е мъртъв сезон. Трябва да призная, че напоследък предпочитам мъртвите сезони, започвам да остарявам за туристическия бизнес. След една-две години ще трябва да помисля за пенсиониране — той се усмихна благосклонно. — А ти? Напоследък чувам това-онова за Ле Салан.
Свих рамене.
— Оправяме се.
Очите му светнаха.
— Аз обаче чувам, че правиш много повече. Захванала си се да променяш Ле Салан. Развъдник на омари в стария солен канал. Още нещо подобно — и ще започна да си мисля, че искаш да ми отнемеш търговията — той се подсмихна. — Сестра ти изглежда чудесно — отбеляза. — Животът далеч от острова й се е отразил добре.
Мълчание. В другия край на плажа няколко чайки с писъци се вдигнаха от линията на прилива.
— И Марен, и малките! Дебелия Жан сигурно е бил много щастлив да види внуците си след толкова години.
Мълчание.
— Понякога се питам какъв ли дядо щях да бъда аз — той изпусна оглушителна въздишка. — Но така и нямах щастието да бъда баща.
Тези приказки за Адриен и децата й ме караха да се чувствам неудобно и знаех, че Брисман го усеща.
— Чух, че строиш нов ферибот — рязко смених темата аз.
В първия миг видях истинско учудване на лицето му.
— Наистина ли? Кой ти каза?
— Някой от селото — отговорих аз: не исках да разказвам за посещението си в корабостроителницата. — Вярно ли е?
Брисман запали „Житан“.
— Мислих по въпроса — каза той. — Идеята ми допада. Но не е много приложима, нали? И сега няма достатъчно място — беше се опомнил напълно от изненадата, сивите му очи блестяха присмехулно. — Не бих окуражавал подобни слухове — посъветва ме. — Само ще предизвикат разочарование.
Скоро след това си тръгна, като сърдечно ме покани да идвам по-често да го навестявам. Зачудих се дали си бях въобразила онзи кратък миг на неудобство, на искрено учудване. Ако строеше ферибот, защо го пазеше в тайна? И защо му трябваше да го строи, след като самият той каза, че няма място за него?
На половината път към Ле Салан осъзнах, че нито той, пито Жожо споменаха за ерозията на плажа. В края на краищата може би е естествено, казах си. Може би всяка зима ставаше така.
А може би не. Може би ние бяхме я предизвикали.
При тази мисъл ми прилоша, обзе ме безпокойство. Нищо не беше сигурно: часовете, посветени на проучвания, опитите ми с плавките, дните, през които следях Лез Имортел — те не означаваха нищо. Дори Бушу, разсъждавах аз трескаво, може да няма нищо общо. Не е достатъчно само малко аматьорско инженерство, за да се промени очертанията на крайбрежната линия. С малко завист не може да се открадне един плаж.
36
Флин отхвърли подозренията ми.
— От прилива е, от какво друго? — попита той, докато вървяхме по брега от Поент Гризнос. Вятърът духаше право от запад, точно както обичах, изминавайки по пътя си хиляди километри открито море. Още докато слизахме по крайбрежната пътека, забелязах светлия искрящ пясък на малката скалиста издатина, трийсет метра дълга и може би пет широка.
— Тук има много нов пясък — извиках аз през вятъра.
Флин се наведе да огледа парче плавей, заклещено между две скали.
— Е? Това е хубаво, нали?
Но когато слязох от пътеката и се спуснах надолу към брега, се изненадах от това колко лесно поддава сухият пясък под краката ми, сякаш не беше само тъничък слой, едва покрил камъните, а дебел пласт. Зарових ръка в него и установих, че пластът е три-четири сантиметра — може би не кой знае какво за нормален плаж, но при нашите обстоятелства беше истинско чудо. Освен това беше заравнен от бреговата линия до дюната като леха с разсад. Някой беше се потрудил добре.
— Какъв е проблемът? — попита Флин, като забеляза учудването ми. — Просто стана по-бързо, отколкото очаквахме, нищо повече. Нали точно това искаше?
Разбира се, че това исках. Но исках и да знам как е станало.
— Много си подозрителна — каза Флин. — Трябва да се поотпуснеш. Да живееш за мига. Да вдъхваш мириса на морето.
Той се разсмя, махна с парчето плавей и заприлича на странен магьосник с развяна рижа коса и черно палто. Почувствах прилив на симпатия към него и преди да се опомня, вече се смеех.