— И нещата като че ли се нареждат за Ле Салан. Благодарение на Светицата, разбира се.
— Ах, да. Светицата — монахините се изкикотиха.
— За нас обаче не е така — каза сестра Екстаз, като погледна скелите около Лез Имортел. — Тук нямаме такъв късмет.
Приливът наближаваше стремително. На Льо Дьовен винаги е така — бяга по плитчините измамно бавно. Не един рибар е бил принуден да изостави улова си, да се хвърли във водата, за да заплува към брега, и да падне в капана на тази тиха вода. Виждах как течението — оттук ми се струваше силно — коварно си проправя път към плажа. Това беше обичайно за остров, изграден върху пясъчни наноси: най-малката промяна можеше да отклони течение, да превърне за една зима закътан залив в оголен нос, само за няколко години да направи от плитчините тресавище, плаж, а после и дюни.
— За какво е това? — попитах аз монахините, като посочих табелата.
— О, идея на мосю Брисман. Той мисли…
— … че някой краде пясък.
— Краде пясък? — сетих се за новия пясъчен слой в Ла Гулю.
— С лодка може би или с трактор — сестра Терез се усмихна щастливо от своя камък. — Обявил е награда.
— Но това е нелепо — казах аз и се засмях. — Сигурно знае, че никой не може да пренесе такова количество пясък. Това е от приливите. От приливите и теченията. Нищо повече.
Сестра Екстаз беше заровила глава в кесията с бонбони. Като видя, че я гледам, ми я подаде.
— Е, Брисман не мисли, че е нелепо — ведро отвърна тя. — Брисман мисли, че някой му краде плажа.
Сестра Терез кимна.
— Защо не? — изчурулика тя. — Ставало е и преди.
37
Март ни поднесе силни приливи, но ясно време. Работата вървеше. Омер беше изкарал много добра печалба от зимните си зеленчуци и кроеше по-амбициозни планове за догодина. След някои обновления в бара си Анжело пак отвори и се радваше на небивала клиентела дори от усиниерци, партньорите Геноле и Бастоне продаваха успешно своите омари. Ксавие беше започнал да ремонтира малко изоставено бунгало край Ла Буш и няколко пъти го видяхме хванат за ръка с Мерседес Просаж. Дори Тоанет печелеше добре от посетителите на нишата на Светицата край Гризнос, станала популярна сред по-възрастните усиниерци след наводненията.
Въпреки това не всички промени бяха за добро. Задругата Геноле—Бастоне претърпя загуби, когато Ксавие беше нападнат по пътя от Ла Усиниер, докато се връщаше с парите от поредната продажба на омари. Трима мъже с мотори го спрели точно пред селото, счупили му очилата и носа и избягали с печалбата. Ксавие не могъл да види никого от нападателите си, защото били с каски.
— Трийсет омара по петдесет франка парчето! — хленчеше Матиас на Аристид. — И внукът ти ги загуби!
Аристид се ядоса.
— Твоят внук щеше ли да се справи по-добре?
— Моят внук поне щеше да им отвърне — каза Матиас.
— Те бяха трима — промърмори Ксавие, още по-срамежлив от обикновено, със странен заешки поглед без очила.
— Е, и? — отвърна му Матиас. — Можеше да избягаш, нали?
— От мотоциклет?
— Сигурно са били усиниерци — мирно отбеляза Омер, почувствал, че спорът се разгаря. — Ксавие, казаха ли ти нещо? Нещо, което да ни помогне да ги намерим?
Ксавие поклати глава.
— Ами моторите? Тях ще познаеш, нали?
Момчето сви рамене.
— Може би.
— Може би?
Накрая Ксавие, Гислен, Аристид и Матиас отидоха в Ла Усиниер, за да говорят с Пиер Лакроа, единствения полицай на острова, защото никой не вярваше на другия, че ще разкаже историята както трябва. Полицаят проявил съчувствие, но не и оптимизъм.
— На острова има много мотоциклети — казал той, като доброжелателно потупал Ксавие по рамото. — Може дори да са дошли за един ден от континента, с „Брисман 1“.
Аристид поклатил глава.
— Усиниерци са — упорито отсякъл той. — Знаели са, че момчето носи пари.
— Всеки в Ле Салан би могъл да го знае — казал Лакроа.
— Да, но тогава щеше да познае моторите.
— Съжалявам — тонът му красноречиво показал, че това е краят на разговора.
Аристид погледнал Лакроа.
— Един от моторите е бил червена „Хонда“ — казал той.
— Такива се срещат често — отвърнал Лакроа, без да го погледне.
— Твоят син Жоел нямаше ли червена „Хонда“?
Възцарило се опасно мълчание.
— Бастоне, да не искаш да кажеш, че синът ми… че моят син… — лицето на Лакроа пламнало. — Това е злобна клевета — казал накрая. — Ако не беше стар, Бастоне, и ако не беше изгубил сина си…
Аристид скочил от стола си с бастуна в ръка.
— Моят син няма нищо общо!
— Нито пък моят!
Те се гледали втренчено, Аристид пребледнял, Лакроа почервенял, и двамата треперели от гняв. Ксавие подпрял стареца, за да не падне.