В края на главната улица спрях до кладенеца при ковчега на Марин дьо ла Мер. Там имаше ръчна помпа, ръждясала, но още работеща, и аз изпомпах малко вода, за да си измия лицето. С почти забравен ритуален жест плиснах вода в каменната кана до ковчега и тогава забелязах, че малката ниша на Светицата е прясно боядисана, а на камъните са оставени свещи, панделки, броеници и цветя. Самата Светица стоеше сред тези дарове невъзмутимо, с непроницаемо лице.
— Казват, че ако целунеш краката й и плюеш три пъти, нещо изгубено ще се върне при теб.
Обърнах се така рязко, че за малко да падна. Зад мен стоеше едра, румена, засмяна жена с ръце на хълбоците, леко наклонила глава на една страна. На ушите й висяха лъскави позлатени халки, косата й блестеше със същия разкошен оттенък.
— Капюсин!
Беше поостаряла (когато заминах, тя наближаваше четирийсет), но тутакси я познах: Капюсин, по прякор Ла Пюс6, живееше в очукана розова каравана накрай дюните заедно с немирната си челяд. Никога не се бе омъжвала — с мъже се живее много изморително, детето ми, — но аз помнех музиката, която долиташе вечер откъм дюните, и плахите мъже, които упорито се правеха, че не забелязват малката каравана с набрани перденца и приветлива светлина на вратата. Майка ми не я харесваше, но Капюсин винаги се държеше мило с мен, черпеше ме с пияни вишни и ми разказваше всевъзможни скандални клюки. От всички на острова тя се смееше най-неприлично, всъщност беше единственият възрастен сред познатите ми, който се смееше на глас.
— Моят Лоло те е видял в Ла Усиниер. Каза, че се връщаш! — Капюсин се усмихна. — Ако това стане, ще започна да целувам Светицата по-често!
— Радвам се да те видя, Капюсин — усмихнах се аз. — Вече започвах да си мисля, че селото е опустяло.
— Ах, да — тя сви рамене. — Сезонът беше лош. Напоследък все така се случва — за миг лицето й помръкна. — Чух за майка ти, Мадо, съжалявам.
— Откъде разбра?
— Хе! Това е остров. Новини и клюки — с какво друго разполагаме тук?
Поколебах се, почувствах как сърцето ми се разтуптя.
— А… баща ми?
За миг усмивката й трепна.
— Както винаги — отговори Капюсин небрежно. После възвърна веселото си присъствие на духа и обви ръка около раменете ми. — Ела да пийнем по чашка дьовиноаз, Мадо. Можеш да отседнеш при мен. Имам едно свободно легло, откакто англичанинът си тръгна.
Вероятно на лицето ми се бе изписало стъписване, защото тя избухна в своя щедър и непристоен смях.
— Да не си помислиш нещо! Вече съм почтена жена — е, почти — тъмните й очи блестяха весело. — Но Руже ще ти хареса. Той дойде при нас през май и какво оживление предизвика! Не бяхме виждали такова нещо от времето, когато Аристид Бастоне улови риба с две глави. Този англичанин! — тя се подсмихна на себе си и поклати глава.
— Последния месец май ли?
Това означаваше, че е тук само от три месеца. За три месеца се беше сдобил с прякор.
— Хе! — Капюсин запали „Житан“ и всмука дима с удоволствие. — Един ден се появи без пукната стотинка в джоба, но вече кроеше планове за сделки. Намери си работа при Омер и Шарлот, само че тяхното момиче започна да се задява с него. Настаних го в караваната, докато си намери място за живеене. Изглежда, че освен всичко останало се беше сдушил със стария Брисман от Ла Усиниер — тя ме изгледа с любопитство. — Адриен се омъжи за племенника му, нали? Как я карат?
— Живеят в Танжер. Не ми се обаждат често.
— Танжер, а? Е, тя винаги е казвала, че…
— Та, говореше за приятеля си — прекъснах я аз. Щом помислех за сестра си, тонът ми ставаше рязък и злобен. — С какво се занимава?
— Има много идеи. Строи разни неща — Капюсин махна неопределено през рамо към „Рю дьо л’Осеан“. — Вятърната мелница на Омер например. Той я поправи.
Бяхме заобиколили дюната и сега виждах розовата каравана — същата, каквато я помнех, само малко по-очукана и потънала по-надълбоко в пясъка. Знаех, че по-нататък е къщата на баща ми, макар гъстият храсталак да я скриваше от поглед. Капюсин забеляза, че гледам натам.