— О, не бързай — отсече тя, хвана ме за ръка и ме поведе към падината, където стоеше караваната. — Имаме много да наваксваме. Дай на баща си малко време. Остави слуховете да се разнесат.
В Льо Дьовен слуховете са вид разменна монета. От това живее островът — от вражди между рибари съперници, незаконни деца, легендарни истории на самохвалковци, слухове и невероятни разкрития. Можех да си представя колко ценна съм сега в очите на Капюсин; в настоящия момент аз бях скъпа придобивка.
— Защо? — попитах, като продължавах да се взирам отвъд храстите. — Защо да не отида при него веднага?
Капюсин ме погледна загадъчно.
— Доста време мина, нали? Той е свикнал да бъде сам — тя бутна вратата на караваната, която се оказа отключена. — Влизай, миличка, ще ти разкажа всичко.
Караваната й ми се стори странно, по домашному уютна с тесния си, боядисан в розово интериор, дрехи, проснати върху всяка възможна повърхност, мирис на цигари и евтин парфюм. Въпреки очевидната си сладникава немарливост тя предразполагаше към споделяне на тайни.
Хората като че ли се разкриват пред Капюсин така, както никога не го правят пред отец Албан, едничкия свещеник на острова. Изглежда, будоарът, дори толкова стар и запуснат като този, допада на хората повече, отколкото изповедалнята. С възрастта Капюсин не беше станала по-уважавана жена, но въпреки това в селото винаги са гледали с добро око на нея. Подобно на монахините, тя знае твърде много тайни.
Говорихме си на кафе и сладки. Капюсин като че ли имаше неизчерпаем запас от малките захарни курабийки, наричани дьовиноазри, като между тях често палеше по някоя цигара „Житан“, пиеше кафе и похапваше от пияните вишни, които вадеше от огромна кутия с формата на сърце.
— Навестявам го по два-три пъти седмично — каза ми тя, като сипа още кафе в кукленски миниатюрните чашки. — Понякога му нося сладкиш или завъртам малко дрехи в пералнята.
Капюсин следеше реакцията ми и й стана приятно, когато й благодарих.
— Знаеш, хората говорят какво ли не — продължи тя. — Но няма нищо повече. Онова време отдавна отмина.
— Той е добре, нали?
— Знаеш какъв е. Не споделя много.
— Винаги е бил такъв.
— Да. Който го познава, разбира. Но той не се погажда с непознати. Не че ти… — побърза да се поправи Капюсин. — Не обича промените, това е всичко. Има си навици. Всеки петък вечер ходи при Анджело, пие дьовиноаз с Омер, като по часовник. Не говори много, разбира се, но е съвсем добре с главата.
Лудостта е същинска чума за островитяните. Някои семейства я носят в себе си като лош ген подобно на случаите на хемофилия, които се срещат в такива затворени общности. От много любов между братовчеди, казват усиниерците. Майка ми твърдеше, че затова Дебелия Жан е взел момиче от континента.
Капюсин поклати глава.
— А и не е лесно през това време на годината. Дай му малко въздух.
Разбира се. Денят на Светицата. Като дете двамата с баща ми често участвахме в подготовката за годишната церемония, като пребоядисвахме нишата й — в коралов цвят с традиционните звездички. Ние, саланците, сме суеверни хора, налага ни се да бъдем, макар че в Ла Усиниер подобни вярвания и традиции се считат за малко смешни. Разбира се, Ла Усиниер е на завет зад Ла Жьоте. Ла Усиниер не зависи от волята на приливите и отливите. Тук, в Ле Салан, морето е по-близо до дома и трябва да бъде укротено.
— Естествено — заговори Капюсин и прекъсна мислите ми, — Дебелия Жан плати по-голяма дан на морето от много други. А в деня на Светицата — горе-долу по това време се е случило — е… Трябва да бъдеш снизходителна, Мадо.
Кимнах. Знаех историята, макар да беше стара, още отпреди родителите ми да се оженят. Двама братя, близки помежду си като близнаци, дори с еднакви имена, по стар островен обичай. Но малкият Жан се удавил на двайсет и три години — много глупаво, докато бил с момиче, макар че, изглежда, успели да убедят отец Албан, че е станало по време на риболов. Трийсет години по-късно Дебелия Жан още се чувстваше виновен.
— Значи нищо не се е променило — това не беше въпрос.
— Мила моя! Никога няма да се промени.
Бях виждала надгробния камък — парче островен гранит, в Ла Буш, саланското гробище оттатък Ла Гулю.
Баща ми бе издълбал сам надписа, дълбок един пръст, в масивния камък. Беше му отнело шест месеца.
— И така, Мадо — каза Капюсин и захапа нова курабийка. — Засега ще останеш при мен, само докато мине празникът на света Марина. Нали не бързаш да си ходиш веднага? Можеш ли да поостанеш ден-два?
— Кимнах — нямах желание да й казвам нищо повече.