— Красива сватба — каза Кат на Елен и Патрик, като ги целуна по бузата.
— Това е Гийом — представи Серафин брат си на Кат. Беше облечен в бежов ленен костюм, а косата му бе изсветляла от слънцето. Той се усмихна топло. От всичко, което Серафин й беше разказвала, Кат имаше чувството, че вече го познава, а й се стори, че и той я усеща по същия начин.
— Тук е прекрасно, нали? — Елен прекъсна мислите на Кат. — Можеха да избират между Дордон или Барселона, но не — те определено искаха да се оженят тук, в Скарбъро. Казаха, че трябва да е тук — тя се усмихна.
— Искахме да дойдем на мястото, което ни събра, дори когато бяхме разделени — каза Карла. — Серафин беше категорична.
Чарли протегна чашата си за шампанско и сервитьорът покорно я напълни.
— Страхотно е да те видя — каза тя на Кат.
— И аз много се радвам. А доколкото чувам, ще се виждаме много повече от сега нататък — рече бодро Кат.
— Така изглежда — Чарли се усмихна. — Не мога да преценя дали това, което правя, е лудост, или не. Миналия месец имах постоянна работа и апартамент, а сега се местя да живея в друг град и започвам от нулата отново.
— Това е съдба — каза Кат. — Купувачите се отказват от проекта на Юън; ти наследяваш тези пари от леля си. Всичко е било писано.
— Все още не мога да повярвам, че го правя. Да започна собствен ресторант.
— Страхотно е. Малко ти завиждам, всъщност.
— Така ли? Е, подозирам, че можем да намерим начин да те качим на борда по един или друг начин.
Кат се усмихна.
— Пак ще си поговорим за това. Няма да ходя никъде, това е сигурно. Доста съм се установила тук тези дни.
— И на мен така ми се струва — каза Чарли топло и погледна многозначително по посока на Адам.
— Той е част от това, да — каза Кат. — Но освен това и Лео, и баща ми и… Е, оказа се, че имам повече роднини тук, отколкото някога съм очаквала.
Чарли се усмихна.
— Но е идеално, че мога да живея тук и да пиша за списанието. Наистина ми харесва. Беше истинско удоволствие да напиша рубриката за сладкарския курс във Франция. Поискаха да направя подобен материал за един курс по сорбе за следващото издание.
— Това означава ли, че ще кажеш сбогом на колцентъра? — попита Чарли.
— Да. Благодаря на Бога! — Кат се засмя с облекчение. — Няма да ми липсва това място. Вземам по някоя и друга смяна в чайната, за да осигуря по-стабилен доход, а от писането, когато има материал, също си докарвам. Джейк също вече помага много повече.
— Как са нещата с него?
— Оправя се — каза тя. — Ходи при специалист няколко пъти и това му помогна, мисля, и работата му върви добре. Винаги ще има дистанция помежду ни, но той възвърна доверието ми. Сега е сам с Лео.
— Това е добре.
— Да. Тази година Лео стана доста разглезен — каза Кат с усмивка. Апартаментът ми прилича на магазин за играчки.
Оркестърът започна да свири отново и Карла взе ръката на Серафин и я поведе към дансинга за първия им танц: „Лунен танц“ на Ван Морисън.
Бяха се упражнявали в хола на Карла през изминалата седмица — махаха килимчето и стъпваха боси върху каменните плочи, понякога сериозни, за да усъвършенстват движенията, но обикновено се смееха.
Тук, заобиколени от семейството и приятелите си, се чувстваха различно. Вълшебно. Нещо, което само преди шест месеца Серафин никога не би могла да си представи. Тя чу възгласите в чест на новия им брак, а след това звукът сякаш избледня. Единственото нещо, за което я беше грижа сега, беше Карла. Усмивката й, топлата й кафява кожа на голите рамене, миризмата на парфюма й. Държаха се взаимно и танцуваха, а телата им се движеха в хармония, без усилие, при всяка нота от музиката. Заедно. Те двете. Така, както Серафин се надяваше, че винаги ще бъде.
След като първият танц свърши и Серафин и Карла се бяха поклонили на публиката, сватбеният оркестър засвири мелодия на „Сюприймс“. И други гости се присъединиха към младоженците на дансинга и той започна да се пълни.
— Ще танцуваш ли с мен? — Юън протегна ръка към Чарли.
Тя се усмихна.
— Защо пък не?
Той я поведе към дансинга, където я придърпа към себе си и я погали по косата.