— Загрявам тигана, където се прави карамелът. Добавям шушулка ванилия заедно с остърганите семена. Когато добавя ябълката, се получава нещо прекрасно… как да кажа… нещо като карамел, щом омекне.
Докато правеше тарталетата, Серафин осъзна, че усеща нещо, което не беше чувствала от идването си в Англия.
— Винаги съм мислела, че това е ужасно сложно. Но ти правиш да изглежда лесно — усмихна се Лети.
— Израснала съм с този десерт. Странно ми е да го разказвам, защото в продължение на толкова много години това е било нещо, което майка ми и аз сме правили без рецепта. Без дори да се налага да го обсъждаме, докато го правим.
— Прекрасно! Трябва да кажа, че обожавам френските сладкиши. Но колкото и да се гордея с нашите английски печива, продължавам да мисля, че нищо не може да се сравни с добрия стар викториански пандишпан. Радвам се, че следобедният чай се превърна в такава международна афера напоследък. Наполеони, еклери — понякога има добри доставки през Ламанша.
Серафин се засмя.
— Аз самата едва наскоро научих как се правят тези неща. В селото, което е близо до нашето, има фантастична школа по сладкарство. Световноизвестна е. За последния ми рожден ден баща ми ми направи най-хубавия подарък, който можех да си пожелая — едноседмичен курс там.
Тя се усмихна при спомена. Това бяха едни от най-щастливите дни в живота й. Да, беше цялата в брашно и по цял ден над горещата пещ, но в добра компания. Бяха ги сложили в една стая с Карла, дошла чак от Барселона за курса.
— Винаги ли си искала това? — попита Серафин, докато слагаше тарталетата във фурната. — Да си направиш собствена чайна?
— О, не — каза Лети. — Макар че много ми харесва, това беше семейният ни бизнес. Ако трябва да съм честна, никога не ми е минавало през ума да правя нещо друго — тя се усмихна. — В днешно време това сигурно звучи странно.
— Ни най-малко. Мисля, че е хубаво да има нещо, което да споделяш със семейството си. Приемствеността — заяви Серафин. — Ще оставиш ли мястото на Юън?
— О, не! — Кат се усмихна. — Искам да кажа, че не би му се занимавало, нали, Лети?
Тя поклати глава:
— Той помага от време на време, но не би работил в „Крайбрежната“, не. Вложи прекалено много усилия в архитектурното си образование, че да го карам да управлява чайната — в погледа й се появи копнеж. — Бих искала да поеме мястото все пак, ако нещата бяха различни… — тя замълча за момент, след това взе една торба с брашно. — Но нещата са такива, каквито са. Е, тези кифли няма да се направят сами, нали? Готова ли си да научиш моята тайна рецепта?
Час по-късно Кат си тръгна и Лети и Серафин седнаха на една от масите в чайната, за да опитат кифличките и тарталетата, които бяха направили.
— Тарт Татен е вкусен със сметана. Но не можах да намеря, затова ще трябва да се задоволим с малко ванилов сладолед — заяви Серафин. — Не е лош вариант, всъщност.
— А кифличките вървят с ягоди и сметана — каза Лети, докато гледаше как Серафин си взема от плодовете и сметаната. — Не, сложи още — настоя тя и спря Серафин, преди да сложи кифличката в устата си. — Това е малко.
Серафин се засмя.
— Още? Вече съм я затрупала, Лети.
— О, да, определено трябва още. А и хайде, ти си толкова слабичка. Нищо няма да ти стане от малко повече калории.
— Знаех си, че има причина да искам да дойда в Англия! — усмихна се Серафин и си сложи допълнителен слой сметана и мармалад. През последните дни Лети, Чарли и Кат й бяха помогнали да се отпусне и да си върне част от присъщия й оптимизъм. Инстинктивно усещаше, че може да бъде себе си с тях, без никакви притеснения, че някой ще я съди. Чувство й, че е взела грешно решение да дойде в Англия, постепенно беше заменено от увереност, че е била права да прояви смелост и да тръгне сама.
— Много съм горда с този тарт!
— И трябва да си — заяви Серафин. — Добре се справи с обръщането. Доста е трудно, когато карамелът е толкова горещ.
— Мисля, че ще я добавя в менюто ни — Лети вдигна едно парче, за да му се възхити.
— Сериозно ли? Каква чест! Майка ми ще бъде поласкана.
— Радвам се — каза Лети и остави вилицата си за момент. — Е, кажи ми как са нещата при Адам? Зоуи все още ли ти стъжнява живота?
— Нищо не се е променило все още — каза Серафин. — Тя просто не иска да се учи.
— Чудя се какъв е проблемът. Зоуи знае малко френски — спомням си, че говореше през цялото време с майка си на френски.
— Така ли?
— Да. Адам трябва да ти е казал, че живееха във Франция, когато съпругата му Мариан беше жива. Е, идваха тук за почивка и да посетят родителите на Адам, както и да видят Юън. По време на тези пътувания Мариан винаги водеше Зоуи тук. Сядаха на масата в ъгъла и си бърбореха над парче ягодов сладкиш.