— Разбирам.
— После Мариан почина, което беше невероятно тъжно. Тя беше толкова млада. Адам и Зоуи се върнаха в Скарбъро, за да може родителите му да му помагат. Той все още води Зоуи тук от време на време, както ти я доведе онзи ден, но тя е различно момиче сега. Не е изненадващо, като се има предвид какво е преживяла.
— Как е починала майката на Зоуи?
— Инцидент при езда. В провинцията близо до дома им. Нейният любим кон се стреснал и я хвърлил от гърба си.
— Това е ужасно!
Серафин се замисли за Зоуи — за нейната враждебност и студенина. Като се има предвид това, което бе чула, никак не беше трудно да разбере защо момичето упорства с непозната в дома си и защо негодува срещу опитите на Серафин за приятелство. Може би опитите на Серафин да не обръща внимание, вместо да признае очевидното отсъствие от къщата, бяха грешният начин да изгради отношенията си със Зоуи.
— Наистина. Адам беше много влюбен в Мариан. Спомням си как Юън ми каза, че според него той никога няма да го преживее.
— А сега?
— Е, все още не го е преживял — не съм сигурна, че човек може да преживее подобно нещо. Но Юън изглежда мисли, че е намерил начин да продължи напред. Съсредоточаването върху Зоуи сигурно помага.
— Значи желанието му Зоуи да говори френски е свързано с нещо повече от образование.
— О, да, много повече. Става въпрос за изпълнение на ангажимент към жена му: единственото нещо, което все още може да направи за нея.
В събота Серафин и Зоуи се върнаха заедно от супермаркета. Серафин задаваше въпроси, а Зоуи даваше едносрични отговори, докато си влачеше петите. Но след разговора си с Лети, Серафин осъзна, че е намерила търпението, което й липсваше.
Тази вечер те ядоха заедно и когато Зоуи отиде да си чете в стаята, Серафин остана, за да разчисти масата.
— Не е нужно да правиш това — каза Адам.
— Не е проблем — каза тя, докато поставяше чиниите в съдомиялната. — Предпочитам да съм заета — когато приключи, тя напълни мивката с вода, за да измие тавите, в които беше сготвили вечерята. — Аз ще се измия, а ти ще ги подсушиш.
— Разбрахме се — каза Адам и взе една кърпа.
Те се шегуваха известно време, докато Серафин събра смелост да повдигне въпроса, който я глождеше.
— Оставам с впечатлението; че Зоуи разбира доста френски. Повече, отколкото очаквах.
Адам погледна изненадано:
— Тя е започнала да говори с теб?
— Не — Серафин поклати глава. — За съжаление не. Но съм сигурна, че разбира.
— Да. Тя знае малко. Но вече минаха няколко години; откакто е говорила, и затова си помислих, че може би е по-добре да се започне от нулата.
Серафин изплакна съда и го сложи върху сушилнята:
— Ако наистина разбира и е можела да говори на френски преди, защо мислиш, че не иска да говори с мен?
Адам изтри тигана с кърпата, сякаш подсушаването на съда беше най-важната задача в целия свят. Серафин устоя на желанието да запълни настанилата се помежду им тишина.
— Тя говореше френски с майка си — каза Адам най-накрая. — Понякога се чудя дали на Зоуи не й е трудно да се върне към онзи момент. Аз самият не го намирам за лесно. Може би като чуе езика на майка си, всички спомени се връщат.
— Възможно е — заяви Серафин. — Говориш ли с нея за това?
— Преди — да, когато беше по-малка. Припомняхме си времената заедно с Мариан, почивките, на които ходехме. На Зоуи й харесваше. Но в последните няколко години тя започна да се затваря — гласът му прозвуча развълнувано и Серафин инстинктивно сложи ръка върху неговата.
— Благодаря — каза той и се прокашля. — Винаги е там, предполагам, точно под повърхността.
— Разбира се.
— Може би е моя вината, че ти е толкова трудно с нея сега.
Серафин поклати глава.
— Не е така. А и не е твърде късно да се променят нещата. Имаш ли някакви снимки на Мариан? Защото мисля, че може би аз самата трябва да я опозная малко по-добре.
— Да отидем в хола — каза Адам.
Той свали няколко фотоалбума от лавиците.
— Не сме ги разглеждали скоро — рече Адам и изтупа прахта от тях. — Не знам защо. Когато за първи път се върнах тук — Зоуи беше на седем — ги гледахме през цялото време. Но сега — просто сякаш никога не е най-подходящият момент. Ето — той седна до Серафин. — Това е Мариан, когато беше бременна със Зоуи.
Той посочи снимка на красива жена в жълта лятна рокля с бременно коремче, върху което беше поставила нежно ръката си. Дългата й черна коса беше пусната и гледаше право в обектива. Серафин си представи как Адам я снима. На лицето й имаше спокойна усмивка.