— Кат! — собственичката Лети се усмихна и прибра един сребристосив кичур от карето си зад ухото. — Влез. Надявах се да се видим днес.
Кат затвори вратата след себе си.
— Здравей — каза тя и се наведе да я целуне за поздрав. Лети беше облечена както обикновено с изгладени черни панталони и престилка, поръсена с брашно. Синът й Юън седеше на бара, облечен в костюм, и гледаше нещо на таблета си.
— Мислех да мина и да се обадя.
— Всичко наред ли е? — Лети вдигна бледосините си очи в деликатен въпрос.
— Да — каза Кат възможно най-безгрижно и седна на обичайния си стол до прозореца. — Бях на интервю за работа. Не се получи.
— Съжалявам да го чуя — тя прегърна Кат съчувствено. — Е, те губят.
— А и вероятно не е била подходяща за мен, така или иначе.
— Ето това е дух. Ще изскочи нещо по-добро за теб, сигурна съм.
— Обаче парите наистина щяха да ми дойдат добре, все пак.
Лети сбърчи чело:
— Ще можеш ли да покриеш основното? Винаги бих могла да помогна, знаеш го.
— Не се притеснявай — каза Кат. — Ще се оправим. Лео обаче добре си похапва… и дрехите му умаляват толкова бързо.
— О, да — каза Лети. — Помня го това. И с Юън беше същото — каза тя и кимна към сина си, който хапваше с голям апетит една от нейните кифли. — Вече е на тридесет, но пак е тук и ми яде печалбата през почивките си за чай.
— Чувам, че говориш за мен, нали знаеш — извика той и сините му очи блеснаха.
Лети завъртя очи снизходително.
— Нахална маймуна! — тя се обърна към Кат — Не можеш ли да поговориш с Джейк?
— Той все още е зает със стартирането на фирмата в Шотландия, а това отнема време.
— Да, така е. Предполагам, че няма как да стане за един ден. И това ще се случи. Дотогава, какво да ти донеса? Един „Ърл Грей“? Имам и викторианска пандишпанова торта, прясно изпечена. Аз черпя с тортата днес.
Кат погледна към тезгяха. Видя кифлите, които насищаха въздуха с така неустоимия си аромат, пандишпановата торта и подноса с какаови сладки.
— О, да, в такъв случай с удоволствие — каза Кат и по лицето й плъзна усмивка. — Благодаря ти.
Лети изчезна в кухнята и се върна на масата няколко минути по-късно с чайник и чаша на розово-зелени шарки и парче кейк, намазано с конфитюр и сметана.
— Заповядай — каза тя, докато слагаше нещата на масата.
Кат й благодари и отхапа от сладкиша.
— Леле, много е вкусно, Лети!
Лети се усмихна:
— Благодаря. Оценявам това — знам колко ти е висока летвата.
Кат се засмя.
Юън стана, облече си сакото и се приближи до тях.
— Как си, Кат? Отдавна не съм те виждал.
— Добре, благодаря — действаше й успокоително да види Юън. Бяха израснали на една и съща улица и макар и да се движеха в различни социални среди, с четири години разлика между тях, той винаги беше мил с нея.
— А Лео?
— Расте бързо. Едва смогвам да му наваксам напоследък — тя се усмихна.
— Трябва да го доведеш следващия път.
— Ще го доведа. Той обича това място.
— Ще се видим по-късно, мамо — рече Юън и прегърна Лети. — Трябва да се връщам вече.
— Чао, скъпи — каза Лети и сложи нежно ръка на рамото му.
— Чао, Кат — Юън кимна на Кат за довиждане и излезе, като започна разговор по мобилния си телефон.
— По какво работи Юън сега?
— Старото кино — ще го правят на ресторант. Част от дизайна за проекта е негов. Жалко, че не можаха да го запазят като работещо кино, но пак е по-добре, отколкото да пустее.
— Да.
— Ще му кажа да се ослушва — каза Лети — може да изскочи някаква работа за теб.
— Благодаря, би било добре.
Нямаше смисъл да сантименталничи. Старата й работа на гишето за билети в киното не беше идеална, въпреки че на нея й харесваше да работи там, особено по време на дневните прожекции с дружелюбните пенсионери и млади майки. Кат отпи бавно от чая си, загледана през прозореца. Животът продължаваше, местата се променяха. Щеше да намери начин да ги следва.
Час по-късно Кат чакаше пред детската градина на Лео с пуловер за него. Радваше се, че го беше сложила в чантата си — топлият ден вече беше малко по-студен, а Лео беше облечен само с тениска, когато го остави сутринта преди интервюто.
Докато разглеждаше в телефона си в чайната, беше намерила друга работа, която можеше да се окаже подходяща — помощник-администратор в една агенция за недвижими имоти. Беше извън града, което би означавало дълго пътуване дотам и обратно, но тя можеше да се справи с това, ако се наложеше.
На около метър от нея си бъбреха две майки — Амелия — червенокоса с бременно коремче, и Ема, тъмнокоса жена, която носеше розов скутер. Тя познаваше бегло жените от случайни срещи, докато оставяха и вземаха децата, и от време на време си приказваше с тях. Днес задържа поглед върху вратата на детската градина в очакване да види Лео да излиза.