— А ето я и Зоуи, когато се роди.
— Красива е.
Серафин прелисти страниците на албума и заразглежда снимки на Зоуи върху гърдите на спящия си баща, Зоуи на черга за пикник с жълта шапчица…
— Много обичаше Мариан да й свири на китара — дори и когато беше съвсем малка. А двете също така рисуваха заедно.
Серафин се наведе, за да погледне снимката на майка и дъщеря, които рисуваха заедно върху ниска дървена маса, а ръцете и лицето на Зоуи бяха изпръскани с ярки боички.
— Сякаш се забавляват.
— Те бяха истински отбор. О, тук са с конете. Мариан повдигаше Зоуи, за да ги погали. Зоуи обичаше да е около тях.
Адам прелистваше страниците и Зоуи израстваше пред очите на Серафин, в проходилката, след това на малка червена триколка, собствен велосипед…
— Чудесно семейство!
— Бяхме щастливи — каза Адам. — Мина толкова бързо. Нямахме достатъчно дълго време.
В неделя Зоуи и Серафин бяха в хола. Серафин беше сложила обичайните си учебни материали на една страна.
— Мислех си дали не можем да направим нещо по-различно днес — каза Серафин. Тя се стегна. Или щеше да се получи много добре, или много, много зле.
Тя извади фотоалбума, който Адам й беше показал, този със снимките на Зоуи като малко дете.
— Това е твое, нали?
— Да. Това са снимки на семейството ми.
Тя подаде албума на Зоуи:
— Защо не ми покажеш кой кой е?
Зоуи отвори албума и се втренчи в него за известно време. Серафин се чудеше дали това, което прави, е правилно.
След минута, Зоуи посочи една снимка на майка си, на която свиреше на китара.
— Това е майка ми.
Тя вдигна поглед към Серафин. Очите й бяха тъжни, но на устните й имаше горда усмивка.
— Tres belle — заяви Серафин.
— Oui.
— И изглежда много мила — продължи Серафин на френски.
— Oui. Наистина беше. Тя беше най-добрата. La meilleure.
— Разкажи ми повече за нея.
— Разказваше ми глуповати шегички. Понякога говорехме зад гърба на татко, на френски, така че той да не може да разбере. И elle adorait chanter, обичаше да пее. Ужасно, но през цялото време. В банята, на конете, на мен.
— Звучи забавно. Ще ми се да можех да я познавам.
— Maman много ни разсмиваше — добави Зоуи.
— Липсва ли ти?
— Elle me manque tellement. Тя ми липсва толкова много — каза Зоуи и избърса сълзите, които се стичаха по зачервените й бузи. — Мразя да нямам майка. Да съм различна от приятелите ми. Мразя, че татко е самотен понякога.
Буца заседна в гърлото на Серафин, докато я слушаше. Твърдото изражение на лицето на младото момиче беше изчезнало напълно, заменено от нежност и уязвимост.
— Но и нещо повече — Зоуи продължи да бърше сълзите си, — тя ми липсва заради това, което беше. Нейните прегръдки. Песните, които ми пееше, за да заспя. Минаха години, знам, но тя ми липсва всеки ден.
12
— Здрасти, мамо — гласът на Лео прозвуча ясно по телефона. Сърцето на Кат подскочи.
— Здравей, скъпи. Как си? — тя беше седнала на ръба на дивана и държеше телефона до ухото си.
— Отлично — каза той.
— Така ли? И от какво така?
— Ходих с баба и дядо да храним патиците.
— Наистина ли? А те какво правеха?
— Крякаха. Махаха с крила. Бяха гладни. Мисля, че им беше време за хранене.
Кат чу гласа на Даян, бабата на Лео, която му каза:
— И на теб ти е време за хранене.
— Храниш ли се добре?
— Да, само че не ям хляб като патиците. Ям рибни пръстчета, като пингвините.
— Страхотно. Всичко да си изяждаш. Татко ти там ли е?
— Да. Сега ще ти го дам.
— Добре, чао. Обичам те — каза Кат и прехапа устната си, за да не се разплаче. — Изпращам ти трицератопска прегръдка.
— Аз ти изпращам бронтозавърска. И аз те обичам. Чаооооо… — гласът му заглъхна, докато подаваше телефона на Джейк.
— Здравей, Кат.
— Хей! Изглежда добре си прекарва. Всичко наред ли е?
— Да, всичко е наред. Забавлява се — той звучеше далечен.
— Как е работата?
— Бива. Не е зле. Слушай, Кат. Тъкмо ще вечеряме. Може ли да се чуем утре?
— Разбира се — каза Кат. — Чао засега.
Кат си направи „Ърл Грей“ и донесе чашата и чинийката до кухненската маса. Беше хубаво да чуе гласа на Лео. Звучеше толкова щастлив с баща си и баба си и дядо си.