А, разбира се, за нея това означаваше повече време и пространство, за да мисли. Тя извади химикалка и тетрадка, отвори празна страница и започна да пише мислите си за рецензиите на чайните. Отпиваше от чая си и си припомняше чайните, които бяха посетили — обстановката, отношението на персонала и (най-любимата й задача) вкусотиите, които бяха опитали.
Кат не искаше да признае пред Чарли, че да изпращаш електронна поща не е толкова лесно, когато не разполагаш с компютър. Беше й се наложило да продаде лаптопа си през лятото — така или иначе беше стар и тя си бе обещала, че ще си вземе по-добър, когато има пари. Но щеше да се справи. Можеше да го напише на ръка и да изпрати половината от телефона си тази вечер, а след това да отиде до библиотеката на следващия ден и да напише останалите. Имаше нещо, което й харесваше в писането на ръка, така или иначе.
Докато думите й течаха върху листа хартия, Кат забрави за пазаруването, плащането на сметки и дори (макар и за кратко) че е майка. Тя бе погълната в момента. Спомни си последния път, когато се беше чувствала по този начин — когато беше стояла цяла нощ, за да спази крайния срок за университетската си дисертация, сама с мечтите си и със сериозен запас от бисквити за подсилване.
Може би работата не означаваше само заплата. Някога си мислеше, че може да работи нещо, което да съвпада със страстта й в живота. Беше ли твърде късно да се надява, че все още може да е истина?
— Джес, здрасти — Чарли отиде до прозореца на хотелската си стая, където връзката беше по-добра. — Отново в неделя, съжалявам, предполагам, че си си у дома, но ти каза да ти се обадя да ти кажа как върви.
— Да, казвай, не се притеснявай — в офиса съм, така или иначе. Тук е абсолютен кошмар с октомврийското издание — някак си печатарите са набрали грешен файл и първата партида отиде по дяволите. Изпълнителният директор никак не е доволен.
— О, не — Луис с теб ли е?
— Не, остави ме сама да се оправям. Слава богу, че се връщаш утре. Е, как е чаената афера?
— Добре върви. Намерих една чудесна нова писателка, която ми помогна с част от проучванията и открихме няколко истински перли по крайбрежието на Йоркшир. Трябва да успеем навреме. Ще се върна в офиса утре следобед.
— Да, побързай. Помощта ти ще ми е от полза да оправим тази каша. Оставих Ники да отговаря, докато те няма, и е пълна катастрофа.
— О, Боже! Е, не се притеснявай! Ще оправим всичко. Ще се видим утре.
Чарли затвори телефона и сложи обувките си върху останалите дрехи в куфара си. Какъвто и хаос да имаше в службата, едва ли е по-зле от това да трябва да се занимава със сестра си.
Серафин слезе на долния етаж, за да направи малко горещ шоколад. Чу Адам и Зоуи да се смеят в хола.
— Хей Серафин — извика Адам.
Тя подаде глава в хола:
— Здравейте.
— Здравей — каза Зоуи. — Има пакет за теб. Съседката ни го остави. Сложих ти го на масата в коридора.
— Голям е. Изглежда интересно — добави Адам.
— О? Колко е вълнуващо! Не очаквам нищо.
Тя намери пакета в коридора и го разгледа. Марките и почеркът определено бяха френски, но обратният адрес беше нечетлив. Тя го качи в стаята си и затвори вратата.
Седна на леглото и го разопакова. Вътре имаше пакет от домашно приготвени маделинки и компактдиск на любимия й джаз певец.
На картичката имаше черно-бяла снимка на чаша чай.
Тя прочете съобщението:
Надявам се маделинките да ти харесат. Аз ги направих — идеални са с чист английски чай. И, сигурно помниш, ха! Този диск свиреше, когато те целунах за първи път.
Липсваш ми, Серафин.
Вътре имаше снимка на двете им: Серафин и Карла. Гледаха към обектива, докато Карла снимаше с телефона си. И двете бяха усмихнати, а тъмната коса на Карла се сливаше с русата на Серафин.
Серафин си спомни как направиха снимката. Завършеността, която беше почувствала онзи ден.
— И ти ми липсваш — прошепна тя.
ВТОРА ЧАСТ
„…дори чаено парти означава страх, счупване"
Вирджиния „Дневникът на Вирджиния
13
Пипа седеше в коридора си по бял халат и с ридаещата Грейси в ръце.
— Не стой на прага, Чарли. Влез.
Чарли влезе вътре, като се чудеше дали не сгреши, като дойде да се сбогува. Тя надникна през вратата в хола, където Фло и Джейкъб й помахаха и извикаха от пода. Стори й се, че си рисуват, само че зелената и оранжева боя не беше само върху хартията, а навсякъде по килима.