— Вали дъжд! — запротестира Фло и покри главата си театрално с ръце. — Не можем да играем. Люлките са мокри.
— Вали — повтори хленча на сестра си Джейкъб. — Не можем да играем.
За първи път Чарли трябваше да признае, че племенницата и племенникът й имаха право. Буреносни облаци се бяха скупчили в небето и макар сега само да ръмеше, изглеждаше сякаш щеше да се усили. Трябваше да потърси други възможности и с радост и облекчение забеляза „Крайбрежната".
Вътре, на стола на Лети зад касата, седеше мъж на възрастта на Чарли. Широкоплещест, с тъмноруса коса — от онзи тип мъже, в които Чарли би се загледала, ако нямаше други неща, за които да мисли в момента.
Фло нахлу със скутера си и стъклената витрина със сладкишите се разлюля. Няколко клиенти погледнаха към тях и Чарли се сви.
— Фло, Джейкъб, виждате ли онази маса до прозореца? Да проверим кой ще стигне пръв до нея, искате ли?
Племенниците й се плъзнаха по дъските на пода, а след това се покатериха върху столовете.
— Съжалявам за тях — каза тя на мъжа. — Обещах им, че ще отидем да играем, но после се изсипа този дъжд.
— Не се притеснявайте — каза той. — Няма проблем.
— Лети няма ли я днес?
— Трябваше да излезе, но ще се върне по-късно следобед.
— А Вие сте…
— Юън — каза той и протегна ръка към нея, за да се здрависат.
— Синът на Лети?
— Да — каза той. — Явно репутацията ми ме е изпреварила?
— Не — засмя се тя. — Просто… Приличаш на нея. Очите ти… — те бяха поразително светлосини.
Той се усмихна:
— Да, хората понякога казват, че е така.
— Тя те е споменавала. Каза, че си истинският инициатор на семейството.
— Да, гледам да не седя без работа, предполагам — каза той. — Въпреки че някак си ми харесва, когато мама ме моли да помагам тук. Времето сякаш минава бавно. А и „Крайбрежната“ е моят втори дом — практически израснах между тези четири стени.
— Късметлия.
— Е, какво да предложа?
— Може ли чаша… — тя погледна бурканите върху стената и си припомни отчетливо аромата на всеки един, когато капакът е отворен. — Мисля, че ще пия жасмин днес.
— А за децата?
— Две от най-хубавите джинджифилови курабийки, моля — тя ги посочи в стъклената витрина.
— Три ли каза? — попита Юън с блясък в очите, докато вадеше подноса.
— Три ще бъде още по-добре. Това си е своеобразна закуска, нали?
— Абсолютно. Една от най-добрите храни за закуска. Тежка сутрин?
— Може да се каже. Станах в шест и въпреки това нямах време да хапна нищо.
Юън подредили курабийките в чиния.
— А можеш ли да направиш малко бебечино?
— Бебе… какво? — Юън сбърчи нос и се засмя.
— Сещаш се. Детско капучино. Пенливо мляко, поръсено с шоколад?
— Разбира се — каза той и взе чаши. — Бебечино, а? А си мислех, че съм чувал всичко.
Когато Чарли отиде да плати, Юън обслужваше двойка на средна възраст. Бъбреше си непринудено с тях. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици, когато се усмихваше. Навитите до лактите ръкави на ризата му разкриваха силни, загорели предмишници и ръце, сякаш е работил навън. Той погледна Чарли бегло и улови погледа й.
Докато чакаше, тя забеляза някакъв албум на тезгяха. Отпред пишеше „Крайбрежната: 1913 г. до наши дни“.
Отвори го — вътре имаше изрезки от вестници, датиращи от първите дни на чайната. На първата снимка се виждаха мъже и жени, които изграждат сградата.
— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Сметката ли да дам?
Тя кимна.
— Това е очарователно — каза тя и посочи албума.
— О, да. Цялата история е там — поясни Юън. — Това място е оцеляло през двете световни войни.
— Така ли?
— Да. В годината, в която моите баба и дядо отворили чайната, градът бил бомбардиран от германските военни кораби. Деветнадесет души загинали, фарът бил разрушен — но чайната оцеляла.
— Впечатляващо — каза Чарли, като продължаваше да разглежда снимките.
Тя обърна страницата и видя снимка на Лети като млада, с чифт факли и блуза на цветя, до някакъв мъж с мустаци.
— Красив е — посочи мъжа Чарли.
— Това е баща ми, Джон.
— Той все още ли е наоколо?
— В известен смисъл — Юън се усмихна хитро. — Защо, интересуваш ли се?
Чарли се засмя:
— Изненадана съм, че не съм го виждала тук, това е всичко.
— С майка ми са разделени. Той не идва тук. Не е идвал от години.
— О, разбирам. Съжалявам, не исках да любопитствам — каза тя, като усети, че е засегнала чувствителна тема. Тя затвори албума и порови в чантата си за портмонето.