— О, да. Много ми харесва. Винаги съм се интересувала силно от храната. Така че да ми се плаща, за да пробвам готвенето на други хора, е идеално за мен.
— Сигурно е голямо обикаляне?
Чарли кимна.
— Да, канят ме на откривания на нови ресторанти в Лондон, партита по тераси, покриви, яхти — такива неща, а аз си пробивам път към… — Чарли замълча, защото изведнъж осъзна, че звучи повърхностно.
— Какво има? — попита той.
Тя се засмя горчиво:
— Няма да лъжа, това е работа като всяка друга. Има си и своите хубави страни, но през повечето време пътувам до офиса и обратно, отговарям на имейли в полунощ и съм вързана в безсмислени срещи, когато искам да пиша.
— Знам точно какво имаш предвид — рече Юън.
— Ти какво работиш?
— Архитект съм. Виждаш ли киното? — той посочи сградата на най-близкия ъгъл. — Ще правим част от него ресторант.
— Това е чудесна сграда. Арт Деко, нали? Няма да я събаряте, надявам се?
— Не, определено не. Ще я преобразуваме — ще се запази характеристиките на периода, но ще се даде възможност на пространството да работи по много различен начин.
— Харесва ми как звучи. Ще трябва да се върна и да я видя когато е готова.
— Трябва да е готова през лятото. Да се надяваме, въпреки че купувачите я искат за вчера. Харесва ми етапът на планиране. Но преговорите с тях са онази част от работата ми, която ми напомня, че това все пак е работа…
— Как намираш време да помагаш в чайната?
— Намирам си, когато мога. Предпочитам да работя до късно от време на време, ако се налага. Въпреки че, за да бъдем честни, често просто се наслаждавам на кифличките заедно с останалите клиенти, така че това изобщо не е непосилен труд.
— Сигурно на Лети й е приятно да си наблизо — каза Чарли. Помисли си за кратко за собствените си родители и колко рядко ги виждаше напоследък. Така й беше по-лесно, разбира се — да не й се налага да се оправя с въпросите на майка си и непредсказуемите изблици на баща си. Но смътно беше наясно, че един ден те няма да са там и че тогава може би ще се чувства по различен начин за всичко.
— Мисля, че е така, особено след като тя и баща ми се разведоха — каза Юън. — Тя винаги ми е давала свобода да правя моите си работи, но, както се оказа, избрах да остана в Скарбъро.
— Разбирам те.
— Родителите ти в Лондон ли живеят? — попита Юън.
— Не. Живеят в Бристол, където израснахме с Пипа. Пръснали сме се из цялата страна напоследък.
— Разкажи ми за семейството си.
Чарли прехапа устни, като се зачуди откъде да започне.
— Майка ми е прекрасен човек. Тя е нещо като старомодна майка, която търчи около всички ни, готви и подрежда. Татко и Пипа са малко по-капризни. Ние сме много различни — тя замълча, после се усмихна. — Или е така, или сме абсолютно еднакви, а аз твърдо го отричам.
Юън я слушаше спокойно, с празна чаша пред себе си. Носеше сива блуза с качулка и тениска, а косата му беше разрошена — изглеждаше напълно спокоен. Тя усещаше скъсаната ликра, както и факта, че косата й беше излязла от конската опашка и беше пълна бъркотия. Това не беше нещо, което правеше обикновено — да седи с мъж, когото едва познава, все още потна от тичането, и да говори за семейството си. Да казва неща, които никога не е казвала на никого, освен на Сара.
Стана й неловко и смени фокуса обратно към него.
— Обзалагам се, че си имал страхотно детство тук.
— Хубаво беше. С много време на открито. Мама е истински Плюшкин и побъркваше татко с нещата, които събираше постоянно. Когато бях малък, тя се върна със счупена стара лодка с гребла и я сложи в градината заради мен. Много ми хареса — Адам идваше постоянно, за да си играем в нея. Представяхме си, че плаваме към таен остров, като в „Лебеди и амазонки".
— Трябва да е било забавно.
— Така беше. Много приятели идваха вкъщи. Мисля, че мама и татко са се притеснявали да не би да стана странен, предвид, че съм единствено дете. Но смятам, че в крайна сметка съм си наред — той сбърчи нос. — Поне така се надявам. I
— Изглеждаш сравнително нормален — Чарли се усмихна. — Ако трябва да съм честна, не съм сигурна, че да имаш брат или сестра те прави по-нормален. Вероятно точно обратното — тя погледна часовника си. — Като говорим за братя и сестри, моята сигурно се чуди къде съм — каза тя. — Обещах на Пипа да не се бавя — Чарли избърса трохите от кроасана си на пода до Багел и той ги подуши бързо.
— Разбира се, разбира се — каза Юън.
Когато поискаха сметката, реалността се върна с гръм и трясък. Чарли се почувства така, сякаш се е изложила гола на показ и част от нея отчаяно търсеше начин да пусне защитната й стена отново. Докато беше с Бен, те никога не бяха разговаряли за семейството си — това беше нещо, което и двамата се бяха мъчили да пренебрегват, като предпочитаха да се съсредоточат върху излизания, за да се порадват на всеки високооктанов момент на наслада в баровете и клубовете на града след работа. И все пак, ето я и нея — да се открива пред човек, когото току-що е срещнала.