— Ето защо имаш нужда от почивка. Баща ти ще може ли да се грижи за Лео за един ден? — предложи Чарли. — Ти самата каза колко се вълнува, че може да прекарва време с него отново.
— Ще го питам — Кат каза с усмивка. — Може би бихме могли да измислим нещо.
Чарли и Юън бяха излезли от „Крайбрежната“ в свежата и хладна нощ, а небето беше пълно с ярки бели звезди. Музиката и шумът на гостите се носеха от кафенето, но там, където стояха те, се усещаха скрити сякаш никой няма да ги намери.
— Ще ми се да не се налагаше да си ходиш — каза Юън и взе ръцете на Чарли в своите.
— И на мен — каза Чарли. Вятърът духна кичур коса в очите й и Юън го отмести. — Но мисля, че шефката ми няма да си мълчи, ако отново удължа престоя си. Достатъчно дълго отлагах реалността.
— Беше ми приятно да прекарам това време с теб — каза Юън с дрезгав и тих глас.
— И на мен. Благодаря.
— Ти ми благодариш? — попита той с лека усмивка на устните.
— Да — поясни тя. — Ти ме разведе наоколо, извежда ме.
— Звучи сякаш съм екскурзовод — каза той и сбърчи вежди объркан. — Чарли, аз те извеждах, защото те харесвам. Мислех, че е очевидно.
— Така е. Но… Ти знаеш, че се връщам в Лондон. Ние ще бъдем на километри един от друг.
— Значи не искаш дори да опиташ? — попита Юън унило.
— Не виждам как бихме могли да направим така, че да се получи — каза тя. За момент се почувства по-добре, като контролираше ситуацията и отрязваше нещата, преди да пострада отново.
Той пусна ръцете й. Близостта, която бяха подхранвали през последните няколко дни, усещането за заедност, което бяха изградили със смях и споделени истории, започна да изчезва.
— Значи това е краят тогава. Ако това искаш — каза той.
Стомахът й се стегна. Тя не искаше това. Изобщо. Не искаше това да е краят, да няма друг споделен момент с Юън. Но не знаеше как да го поправи, какво решение да предложи. Тя кимна.
— Да, това е, което искам. Мисля, че е по-лесно, ако просто си кажем сбогом, нали?
— Сбогом, тогава — каза Юън категорично. Той се обърна и се отдалечи.
Чарли го наблюдава как се връща обратно на партито, след което се обърна към морето и покри лицето си с ръце. „Ти си идиотка, Чарли" промърмори сама на себе си. Искаше й се да можеше да върне всяка дума, която беше казала току-що.
Петнадесет минути преди полунощ, стаята все още беше пълна с хора, но светлините и музиката спряха.
— О, не! — Кат чу гласа на Серафин в тъмнината.
— Сигурно са бушоните — каза Чарли от другата страна на стаята. — Някой вижда ли Лети?
— Трудно ми е да видя когото и да било — чу се мъжки глас.
— Мисля, че излезе до паркинга с една приятелка — каза друг.
Кат си спомни, че и преди е спирал токът в „Крайбрежната", когато са били с Лети. Кутията с бушоните беше на стената близо до стълбите към апартамента на Лети.
— Не се притеснявайте. Мисля, че знам как да го оправя — каза тя.
— Ето — Адам включи фенерчето на телефона си, — това трябва да помогне.
Те тръгнаха заедно през претъпканата стая в задната част на магазина. Адам напипа дръжката на вратата, после я отвори и пусна Кат към стълбището до апартамента на Лети. Коридорът беше тъмен, с изключение на лъча светлина от телефона.
Тя обърна фенерчето към стената и намери кутията, след което се помъчи да я отвори с една ръка, без да изпуска светлината.
— Дай на мен — каза Адам и се наведе към нея, за да отвори кутията.
Тя се изправи на пръсти и надникна вътре.
— Побързайте! — чу се вик от чайната.
— Трябва да е един от тези — промърмори Кат и щракна някакъв бушон.
— Онзи мисля — Адам посочи ключа.
Лицата им почти се допираха. Думите на Серафин иззвъняха в ума на Кат. Сега беше сигурна. И той чувстваше нещо към нея.
В тъмнината, чуваше дишането им и беше наясно с близостта на телата им. Тя тръгна към него и устните й намериха неговите. Те се целунаха, ръцете им се сляха, а устните им се движеха заедно, естествено. Сърцето на Кат запрепуска. Всичко това се чувстваше като да е съвсем в реда на нещата.
След това, в един миг, се прокраднаха съмнения. Тя не можеше да позволи това да се случи, не и сега. Имаше достатъчно катаклизми в живота й и беше длъжна да не допуска повече нито за себе си, нито за Лео.
Тя се отскубна от Адам, намери бушона, който той й беше посочил преди това, и го натисна.
Музиката започна отново и лампите в коридора светнаха. Тогава видя изражението му — стреснато и объркано заради начина, по който се дистанцира от него.
— Ти беше прав — каза тя тихо. — Този беше бушонът.