Липсваше й спокойствието на брега на морето, кифличките на Лети, да говори с приятелите си. И топлината на ръцете на Юън.
— Материалът изглежда страхотно между другото — каза Джес. — Ти успя. Слушай, закъснявам за среща. Да поговорим по-късно.
Колонката, която Чарли планираше да напише (най-новата добавка към ноемврийското издание) започваше да се оформя в ума й. Щеше да е анонимна и да представя какво е преживяла „Крайбрежната“ през века — историята на една скрита чайна. Искаше й се да бе имала време да разгледа нещата, които Лети й беше дала, но крайният срок беше съвсем близо. Ще трябва да работи с онова, което вече беше открила.
Тя остави бележките си на една страна и започна да пише.
„През Втората световна война Скарбъро преживява редица трагедии, включително нападение над града. През тези тежки времена общността се събира заедно и традиционната чайна е превърната в център за обучение на Кралските военновъздушни сили. Масите са прибрани, а обучаващите се се подкрепяли с ваниловия пандишпанов сладкиш на Джулия Грей… "
Тя изпрати статията на Джес по обяд. Като промени името на Лети, тя беше написала историята на чайната през шестдесетте и седемдесетте години — как Лети и Джон бяха преодолели всичко: от финансови трудности до вандализъм, и бяха успели да запазят мястото. Надяваше се да е направила сложната история на чайната достатъчно правдоподобна.
Отвори готовата си салата. Грахът и чери доматите имаха банален и разочароващ вкус след сладкишите, които току-що бяха преминали през съзнанието й.
Телефонът на бюрото й иззвъня с вътрешен разговор и тя вдигна.
— Чарли, Луис се обажда — гласът на управляващия директор беше жив и делови, както обикновено. — Имаш ли минутка?
— Разбира се — отвърна Чарли и стана от стола си. Човек не казва на управляващия директор, че тъкмо обядва, нали? — В твоя офис?
— Да. Благодаря.
Тя стана, поизтупа се и се запъти към офиса на Луис. Той се беше навел над лаптопа си с очила за четене на носа и разпечатан проект на корицата за броя с чайните на бюрото си.
Той вдигна очи и се усмихна, когато тя почука на вратата.
— Здравей, Чарли. Седни.
Тя седна на стола срещу него. Големите прозорци предлагаха ясна гледка над Темза. По Милениъм Бридж имаше постоянен поток от пешеходци, преминаващи през моста — малки точици с пъстри чадъри, които ги предпазваха от силния дъжд. Зачуди се дали вали и в Скарбъро.
— Исках да те уведомя — каза Луис с грейнал поглед. — Всички сме възхитени от това как се получава броят, а и от прогнозите за поръчките. Ти свърши чудесна работа.
Чарли се усмихна:
— Благодаря.
— Ще бъда честен. Впечатлен съм. Независимо от факта, че не беше тук, в офиса, за срещите (от което не бях много доволен първоначално), ти излезе с ярка концепция и осигури приятен и искрен материал, какъвто читателите очакват от списанието. Ти откри свежи нови писатели и ги привлече на борда. Качества, които те правят много силен редактор. Както знаеш, Джес напуска. Не виждам нужда да й търсим заместник извън компанията.
Сърцето на Чарли се стегна. Това беше. Новината, която бе чакала и която се беше надявала да чуе през последните няколко месеца. Нещото, за което се беше трудила, откакто бе започнала работа в списанието.
— Как би се чувствала като редактор? Това е повишение, за което всички ние вярваме, че си готова. През последните осем години ти затвърди уменията си и неведнъж доказа себе си. Налично ниво, за мен винаги е било удоволствие да работя с теб. Затова много се надявам, че ще приемеш.
Чарли се усмихна и прехапа устни развълнувано. Редактор! Беше успяла. С помощта на Кат и Серафин беше успяла.
— Да — каза тя, без да може да прикрие ентусиазма си.
— Значи е договорено — каза Луис и се пресегна да стисне ръката й. — Развълнуван съм.
— Благодаря, Луис. Очаквам с нетърпение да започна.
Тя се върна до бюрото си замаяна, неспособна да сдържа усмивката на лицето си. Списанието щеше да бъде нейно. Тя щеше да има пълна свобода с идеите и щеше да може да изгради своя собствена група писатели. Щеше да участва в търговската страна, в изграждането на продажбите. Вместо да следва чужди заповеди, щеше тя да е тази, която ги раздава.
Пътуването до този момент бе започнало преди години, но тя знаеше, че никога не би успяла да мине последния етап сама. Кат и Серафин й дадоха подкрепата си, когато тя се нуждаеше от нея най-много — и практическа, и емоционална.