Същия следобед Кат и Лео обикаляха супермаркета, докато Кат вземаше хранителни стоки от рафтовете и ги зареждаше в количката като зашеметена. Пакети овесени ядки и опаковки сок. Тя разгледа ваучерите в портфейла си, за да се увери, че ще може да използва някои.
Щеше да звънне по телефона, когато се приберат. Нямаше да си позволи да се подвежда от жеста на Джейк, разбира се. Заради доброто на Лео не можеше да го направи. Но мисълта, фактът, че Джейк си е направил труда да разбере за какво си мечтае Лео и е спестявал, за да му го осигури — това означаваше нещо, нали?
Обратно в апартамента Лео играеше с ксилофона си и Кат отиде с телефона в кухнята и натисна бутона за бързо набиране 1.
— Здравей, Джейк.
— Здравей — звучеше щастлив да я чуе. — Всичко наред ли е?
— Да — тя се обърна с лице към прозореца. В късния следобед слънцето се отразяваше в малките прозорчета в горната част на фара. — Обаждам се, за да ти благодаря. Получихме подаръка днес следобед.
— Подарък? — Джейк беше объркан.
— Да — каза Кат. — Билетите за Морския център?
— Това намек ли е? — попита Джейк с нотка на раздразнени в гласа. — Искам да кажа, съжалявам, че не мога да си позволя такива неща, но си мислех, че се разбрахме, че основните неща трябва да са на първо място. Започнах да пестя…
— О — сърцето на Кат се сви. — Джейк, съжалявам! Явно е станало недоразумение. Не исках да те притеснявам. Прав си, че трябва да се фокусираме върху сметките и нещата от първа необходимост.
— Точно така. Добре — гласът му беше груб, далечен. — Е, това беше странно — каза той.
— Да, съжалявам, объркала съм се. Да се чуем следващата седмица.
— Разбира се. Целуни малкия човек от мен, нали?
— Разбира се.
Кат затвори. Чувстваше се малко наранена от разговора с Джейк, точно толкова загрижена, колкото и когато бяха говорили в Единбург.
Значи нищо не се беше променило в крайна сметка.
В хола, тя погледна билетите върху камината. Ако Джейк не ги беше изпратил, кой тогава?
41
Морските кончета подскачаха из аквариума, грациозно вплели опашките си около морските водорасли.
— Знаеш ли какво им е специалното? — попита Кат и разроши небрежно косата на сина си.
— Че имат магически опашки?
— Да. Това също. Но има и още нещо…
— Лица на коне?
— И това. Но също и че таткото морско конче е този, който носи бебетата.
— Наистина ли? — ококори очи Лео. Той се взря по-близо, като притисна лице до стъклото. — Всичките са с дебели коремчета. Бебета ли ще имат?
— Не мисля — Кат се засмя. — Просто така изглеждат.
— Здравей, Кат.
Кат погледна нагоре и видя Адам, който стоеше до тях. Очите им се срещнаха. Сърцето й заби лудо и тя се надяваше отчаяно, че не е очевидно. Не го беше виждала от нощта, в която се целунаха, но щом той се усмихна, всяка неловкост между тях изчезна. Хубаво беше да го види отново. Присъствието му беше спокойно и стабилно.
— Здравей — каза тя.
— Харесва ли ви посещението? — попита ги Адам.
— Изкарваме си страхотно, нали, Лео?
— Това е най-хубавият ми ден — каза той.
Кат се обърна към Адам.
— Радвам се да те видя. Какво те води насам?
— Трябваше да се видя един човек за един пингвин. Реших да дойда и да кажа здрасти.
И тогава Кат осъзна — чудеше се как изобщо не беше разбрала.
— Значи ти си бил, нали? — каза Кат и сви очи игриво. — Ти си този, който ни е изпратил билетите, нали?
— Да — каза Адам. — Спомням си, че ми каза колко много Лео обича животните, затова се възползвах от връзките си покрай работата ми.
— Благодаря ти, Адам. Много мило от твоя страна. Лео много отдавна искаше да дойде.
— Пак заповядай — очите им се срещнаха и Кат се почувства привлечена от него, както в нощта на партито.
— Имаш ли време да се отбиеш в кафенето след това? — попита той.
Тя отвори уста, за да каже някакво извинение, но не можа да измисли никакво. Вместо това кимна.
— Да — отвърна Кат с усмивка. — Защо не?
Час по-късно Кат и Адам бяха в кафенето, а Лео си говореше с жената на гишето и й показваше новата химикалка, която Кат му беше взела.
— Това беше много специален ден за нас — каза Кат на Адам. — Наистина беше много мило от твоя страна. А срещата с делфините беше просто невероятна.
— Радвам се, че ви е харесало — каза Адам. — Забавно е да срещна момче като Лео, което се интересува от същите неща като мен. Не съм много сигурен какво говори това за моята собствена възраст обаче… — засмя се той.