Тя отпи глътка чай, после върна чашата в чинийката.
— Родителите ми наскоро ни бяха оставили чайната и правех всичко по силите си да въртя неща тук. Джон обичаше Юън, разбира се, също обичаше и работата си. Няма извинения. Нараних Джон — започнах една лъжа, която продължи. Е, и до сега, предполагам.
— Какво се случи с бащата на Кат?
— Един мъж се върна в живота ми, когато Джон беше на поредната си командировка. Мъж, когото обичах, когато бях по-млада и бях достатъчно глупава да мисля, че все още ме обича. Предлагаше ми утеха, предполагам — тя поклати глава. — Но после Джон се върна и разбрах, че съм бременна. Знаех, че не е на Джон. Да не родя бебето не беше вариант. С Юън бях видяла каква чест е да дадеш дете на света. Не бих съдила никого за избора му, но за мен… Знаех, че искам да я родя. Но не бях готова да излъжа Джон за това. Казах му какво се е случило от самото начало.
— Как реагира той?
— Животът е странно нещо. Той не реагира така, както очаквах. Изобщо. Каза, че иска да го отгледа като свое. Той ме обичаше и знаеше, че ме е разочаровал, като не е бил до мен. Аз бях тази, която не можеше да го направи. Просто чувствах, че не е редно. Знаех, че животът й ще бъде лъжа. Тя не заслужава това.
— Значи затова я даде.
— Аз ги познавах добре, семейство МакКарти. Те бяха редовни посетители, винаги сме си говорили приятелски. Играеха си с Юън, докато аз работех. Станахме близки и един ден майката на Кат ми довери, че правят опити за бебе в продължение на години, но все не успяват. Мъчеше се да звучи положително, но виждах, че я яде отвътре.
Чарли се опита да си представи какво е — да копнееш за дете, което не можеш да имаш. Изпита дълбоко съчувствие към майката на Кат — жена, която дори не познаваше.
— И така, аз имах нещо, което тя искаше — продължи Лети, — а тя имаше нещо, което аз желаех — връзка, която бе честна и без усложнения. Знаех, че моята с Джон никога не би могла да бъде такава отново. Ние се обичахме толкова много. Обичах го от дъното на душата си и, ако трябва да съм честна, все още го обичам. Но когато отидох и родих бебето, когато родих Кат, далеч от любопитни очи, и я дадох, аз загубих част от себе си. Макар че Джон наистина се опита да ми прости, не съм сигурна, че някога го направи. Аз самата не мога да си простя. С годините се отдалечихме един от друг и аз се отдадох на работата си тук, опитвайки се да забравя за нея. Кат — такова красиво малко момиченце беше — идваше тук от време на време и сформирахме приятелство, каквото имаме и до днес. Майка й умря, но въпреки това не ми се струваше подходящо да се намеся и да й кажа истината, без значение колко силно го исках. Когато я дадох, го направих с обещание към родителите й, че никога не бих се опитала да си я взема обратно.
— Значи бившият ти съпруг знае за нея?
— Джон? Да, той винаги е знаел. Той я познава. В много отношения това е малък град.
— Значи я познава, точно както и Юън — думите прозвучаха плоско, като обвинение. Чарли не го беше възнамерявала, но все пак не си ги взе обратно.
Лети кимна.
— Да, както Юън.
— Не са ли живели наблизо?
— Да. Аз трябваше да кажа на Юън нещо, така че когато беше достатъчно голям, му обясних, че е трябвало да дам едно дете. Знаеш го Юън колко е спокоен. Той дори не трепна — просто ме прегърна и каза, че това трябва да е било трудно решение за мен. Обичам това момче — каза тя, докато бършеше сълзите си. — Но не можех да му кажа кое е детето, не и при положение, че самата Кат не знаеше. Не би било справедливо.
— Вероятно той е намерил картичката — каза Чарли. — Това ли си мислиш, че се е случило?
— Може би. Но не съм го планирала.
— Тези неща си имат начин да излизат на повърхността, нали?
— Ще й кажеш, нали? — Лети изглеждаше загрижена.
— Не мисля, че това е моя работа. Ако искаш, ще направя, каквото мога, за да забравя, че някога съм го разбрала.
— Не — Лети поклати глава. — Идването ти при мен днес си има причина. Всичко това, което се случи, си има причина — да се появиш в чайната ми точно когато животът беше стихнал — тя си пое дълбоко дъх. — Време е.
50
— Отивам в селото — извика Серафин през кухненската врата.
— Виж, ще правим десерт — каза развълнувано Матилд и размаха тестото във въздуха. — Малинови тарталети.
— Вкусно. Запазете ми малко.
— Добре, скъпа — каза Елен. — Приятно изкарване. Ще вземеш ли бутилка вино за довечера? Анна и Рави ще се отбият.