— Разбира се. Би било хубаво да ги видя отново. Имам да им показвам снимки. Ще се видим по-късно — тя целуна майка си по бузата.
— Ще се видим — извика Бенджамин. — Вземи ни и бонбони. Елен поклати глава и отново погледна към най-голямата си дъщеря.
— Не, никакви бонбони повече за тях.
Близнаците се заеха с тестото и Серафин се възползва от възможността да поговори тихо с майка си.
— Добре ли си? — прошепна Серафин.
— Да, да. Нервна съм. Но съм добре. Леглото му е оправено. Той каза, че ще е тук утре на обяд.
— Добре. Всичко ще е наред. Може би не веднага, но ще бъде. Просто ще отнеме време.
— Знам — каза тя и прехапа устни.
— А татко?
— Той отиде на разходка. Каза, че трябва да си изчисти мислите.
Серафин стисна ръката на майка си нежно и видя, че имаше сълзи в очите.
— Мислех, че никога няма да си дойде вкъщи. Но ще се прибере. Той се връща при нас.
Серафин си взе колелото и кара до селото покрай нивя и лозя. Тънките колела от време на време минаваха през някоя по-твърда буца на пътя. Стигна до площада.
Някой свирна и тя се обърна. Там, до вратата на пекарната, стоеше Карла. Беше облечена с дънки и бяла тениска, а дългата й кестенява коса прибрана от слънчевите очила върху главата й.
— Хей, странниче — извика тя.
Серафин остави колелото си и отиде да прегърне Карла. Прегърнаха се силно и Серафин прошепна в ухото й:
— Липсваше ми толкова много.
— Искаш ме само заради моя бриош! — каза Карла. — Ела и седни.
Те седнаха на масата отвън и Карла извади прясно изпечените сладкиши от кафява хартиена торбичка, след което помоли приятелката си в пекарната да им донесе две оранжади.
— Изглеждаш различно — каза Карла, докато оглеждаше Серафин. — Косата ти е по-дълга и… Не знам, не мога да кажа точно. Но не е само косата.
— И се чувствам различно — заяви Серафин. — Заминаването ми ме промени. Промени начина ми на мислене.
Карла повдигна вежда, предпазливо.
— За добро — успокои я Серафин и докосна ръката й. — Когато тръгнах оттук, ме беше толкова страх. Беше ме страх да бъда себе си, страх, че чувствата ми вземат решенията вместо Мен и съм извън контрол. Но докато ме нямаше, докато бях далеч от теб, осъзнах колко много значиш за мен. И това ме научи, че има толкова много начини да се живее, толкова много начини да създадеш семейство, в което хората се обичат един друг. Вече не е нужно да се побирам в някаква малка кутийка.
Карла се усмихна.
— Радвам се. Отначало ме болеше много, че замина. Знаех, че част от теб иска да избяга — и че това означава, че ще си далеч от мен. Изглеждаше толкова решена да отречеш онова, което чувстваш, че си помислих, че в крайна сметка ще успееш. Но след като бях решила да чакам — първо да промениш мнението си и след това да се върнеш у дома — осъзнах, че изобщо не е трудно, че е лесно. Единственото нещо, което исках, е да съм тук за теб, когато най-накрая се прибереш.
— И ето ме тук — Серафин се усмихна. — Благодаря ти — тя стисна ръката на Карла.
— Имаше нещо сладко в цялото това чакане, към края. Когато ми се обадеше, когато получих тези малки хубави подаръци. Това ме накара да те желая както когато печеш хубав сладкиш във фурната и ароматът му започне да се разнася.
Серафин се засмя:
— Е, сега имаш целия сладкиш.
Те се спогледаха за миг — дълбоко чувство на интимност помежду им, тайна, която все още не беше готова да бъде споделена.
— И така, какво пропуснах тук в селото? — попита Серафин.
— О, ужасно много — отговори Карла с игрива усмивка. — Знаеш колко бързо тече животът тук. Искам да кажа, мадам Огустин — сещаш се — завърши новата шапка, която плетеше за внука си, и тя му пасва идеално. Джейн, библиотекарката, са я видели да целува онзи по-млад мъж, който живее до моста… О, а малкият Самюел има ново кученце. Кафявичко. Мисля, че с това се изчерпва всичко.
Серафин се засмя.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб да ме държиш в течение.
— Но най-важното, което чувам, е, че твоето семейство има добра новина.
— Слуховете са ме изпреварили? — учуди се Серафин.
— Да, опасявам се, че е така.
— Гийом се прибира утре. Все още не мога да го повярвам.
— Родителите ти сигурно са щастливи.
— Да. Тревожат се, но са щастливи. Все едно камък им е паднал.
— Можете да започнете да говорите отново, да изградите връзка.
— Точно така — Серафин се загледа в бриоша си, понеже не може да срещне погледа на Карла. — Знаеш ли, с всичко това, което се случва, не съм казала нищо… за нас.