— И аз така си помислих — Карла отпи от бутилката си оранжада.
— Не ми се стори редно да им кажа сега.
— Не се притеснявай, разбирам. Те имат достатъчно за размисъл в момента. Трябва да се съсредоточат върху прибирането на Гийом. И това наистина е добра новина.
— Ще бъде дълъг път, но е започнал. Той предприе първите стъпки.
Карла се вгледа в Серафин и без да отмести поглед рече:
— Както и ти.
51
— Татко, ще можеш ли да гледаш Лео за час-два?
— Разбира се, скъпа. Излизаш ли?
— Да, отивам за малко до чайната. Лети ми се обади, че иска да говори нещо с мен.
— Разбира се, отиди. Приятно изкарване. Ще изкъпя Лео и го слагам в леглото.
Лео си играеше с влакчетата в хола, изгубен в своя собствен свят.
Кат го целуна по главата.
— Благодаря ти, татко. Страхотно е, че се върна.
— И аз се радвам.
— Стига ли ти толкова пътуване?
— Така мисля. Поне за известно време — той се усмихна. — Въпреки че взех още един пътеводител от библиотеката. Явно Бразилия е много популярна дестинация напоследък.
— Ти си неспасяем случай.
Той си затананика „Момичето от Ипанема“.
— Стига си ме навивал — тя го сръга игриво.
— Какво е това? — той посочи термоса й.
— Ябълка с канела — каза тя. — И за теб има — тя посочи една чаша на масата в кухнята. — Не мога да те оставя да се чувстваш пренебрегнат.
Лети и Кат седяха на терасата. Табела „Затворено“ висеше на вратата на чайната зад тях. Лети носеше червено вълнено палто, а Кат стоеше с анорака си, с вдигната качулка. Държаха чашите с чая, който Кат беше донесла.
— Хубав е — каза Лети, когато отпи. — Канелата му отива много добре.
— Благодаря. Сигурна ли си, че е достатъчно топло тук?
— Да — Лети изглеждаше разсеяна. — Няма нищо по-хубаво от чист въздух след дългия ден.
— Добре ли си?
— Кат, не ми е никак лесно. И няма правилен начин да го направя. Има нещо, което трябва да ти кажа.
— Изведнъж стана много сериозна — Кат се засмя. Тя очакваше, че Лети ще се усмихне, но изражението й не се промени. Тя бе спокойна и сдържана, но Кат виждаше сянка на нещо друго там, несигурност в очите й.
— Какво има?
— Аз невинаги съм била честна с теб през годините — Лети говореше бавно, с ръце, кръстосани в скута си. — Всъщност, изобщо не бях честна с теб.
— Така.
— Имах си причини и по онова време ми се струваше правилно да не ти казвам истината.
— А сега нещо се е променило?
— Да.
— Не ме дръж в напрежение — Кат се засмя нервно.
— Нали знаеш колко много родителите ти те искаха в живота си?
— Аха.
— Е, за да може това да се случи, някой друг трябваше да се откаже от теб.
— Точно така.
— Но това не означава, че другият човек не те е обичал.
Кат погледна въпросително Лети и тя продължи:
— Че не те обича.
— Чакай — каза Кат. — Какво намекваш?
Тя отново погледна Лети — бледите й сини очи бяха честни и открити, а изражението й сериозно.
— Аз бях жената, която те даде. Съжалявам.
Думите бяха като удар в стомаха на Кат.
— Какво? — попита тя невярващо. — Не, не си — тя поклати глава.
Фрагменти от разговори, спомени в снимки нахлуха в съзнанието на Кат. Но нищо не пасваше.
— Иска ми се нещата да се бяха случили по различен начин — каза Лети. — Ти си моя дъщеря — или поне беше веднъж, за кратко.
— Не го казвай — настоя Кат. — Не знам защо ми казваш това, но аз не ти вярвам.
Лети се втренчи в нея спокойно.
Кат се изправи безшумно, без да може да осмисли чутото, после се обърна и си тръгна, без да се сбогува.
Кат мина през задните улички до дома си. Думите на Лети глождеха съзнанието й. Каква причина би могла да има, че да я лъже?
Цялата вечер вече й беше като в мъгла. Кат се мъчеше да си припомним как изобщо беше започнал разговорът. Единственото, което можеше да си спомни обаче, беше последната размяна на думи — онези думи, които й бяха дошли като гръм от ясно небе.
Тя се изкачи автоматично по стълбите към апартамента си. Нямаше да се остави да бъде въвлечена в това. Лети се е объркала. Случва се с хората — остаряват, паметта им започва да им изневерява. Болеше я да мисли, че Лети не е добре, че е загубила остротата на ума си, на която Кат винаги се е възхищавала — но вероятно именно това се случваше. Това бе единственото обяснение.
Кат се улови за тази мисъл. Колкото и ужасяваща да беше, й се струваше единственото смислено нещо. Тя трябваше да остане силна. Щеше да намери начин да подкрепи Лети и да го преодолеят заедно. Започна да й се гади. Кратката разходка до вкъщи й се стори непосилна.