Баща й я посрещна на входната врата.
— Рано се прибираш — каза той весело. — Тъкмо сложих малкия мъж в леглото.
Кат влезе и закачи палтото си до вратата мълчаливо.
— Искаше да му почета книжка след банята, а после ме помоли за още една, после още една — той се засмя. — В крайна сметка прочетохме почти цяла библиотека.
Кат се изправи вцепенена. Чувстваше се, като че ли не може да помръдне.
— Добре ли си, скъпа? Не изглеждаш добре. Много си бледа.
Тя вдигна поглед към баща си — милите му, набръчкани очи. Приветливите ръце, които я бяха утешили онзи ден, както и толкова много други пъти. Той можеше да оправи това.
— Мисля, че трябва да седнем — той хвана ръката й и я поведе към хола, където двамата седнаха.
— Лети се държа много странно — каза Кат. Чуваше думите да излизат от собствената й уста, но ги усещаше откъснати, сякаш някой друг ги казва.
— Така ли? — попита нежно баща й.
— Мисля, че нещо не е наред — каза Кат. — Тя не е на себе си.
— О, Боже. Какво те кара да мислиш така, скъпа?
Кат имаше бучка в гърлото си и й се стори трудно да образува думите:
— Тя каза нещо, в което няма никакъв смисъл.
— Така ли? — безпокойство премина по лицето му.
— Струва ми се глупаво дори да го повторя — каза Кат. — Искам да кажа, тя обикновено е толкова разумна. А сега да каже нещо толкова странно.
— Мисля, че може би трябва да ми кажеш.
— Тя… — Кат спря. Думите й се изплъзнаха, изпреварени от суеверни мисли. Може би ако го кажеше, щеше да го превърне в реалност. Тя ги изтласка от съзнанието си. Абсурдно е да мисли по този начин.
Каза го бързо и прозаично:
— Тя мисли, че ми е майка.
— Добре — каза бавно бащата на Кат. — Чудех се кога ще се случи това.
— Кога ще се случи кое? — попита объркано Кат. — И на теб ли ти го е казала?
Той сложи ръка върху нейната.
— Съжалявам — каза той, гласът му беше тих.
— Това не е истина — тя поклати глава.
— Онова, което ти е казала Лети, е вярно. По-скоро аз трябваше да съм този, който да ти го каже, но тя трябва да е имала причина.
— Не може да бъде! — каза Кат. Но увереността й започваше да се изпарява. Отричането вече не беше нищо повече от слаб опит да заздрави крехкото си чувство за реалност.
— Майка ти искаше да мислиш за нас като за своите родители — обясни баща й. — Ако ти беше пожелала да потърсиш майка си, това можеше да излезе по-рано наяве. Но ти винаги си настоявала, че не искаш да знаеш.
— Не исках да се срещна с някоя непозната, която се опитва да заеме мястото на майка ми, не — каза твърдо Кат. — Може и да не съм я познавала дълго, но все още чувствам лоялност към нея — тя се поколеба. Казаното от баща й бавно започваше да попива в съзнанието й. — Но Лети? Лети?
Помисли си за високите скули на приятелката си, формата на очите й, брадичката й. Нейните собствени черти изведнъж проблеснаха в съзнанието й. Приликите бяха очевидни. Сигурно винаги са били, но едва сега ставаха все по-ясни. Как така не го беше забелязала преди?
— Непосилно е да асимилираш нещо такова изведнъж, знам — каза баща й. — Не искахме да отнемаме на Лети възможността да бъде част от живота ти. Не сме ви събирали — вие сами се намерихте една друга, съвсем естествено. Би било погрешно да заставаме на пътя на приятелството ви.
— През целия ми живот тя е била там — каза Кат.
— Как остави нещата с нея?
— Казах й, че това не е вярно. После излязох. Просто си тръгнах — тя потърка чело. — Дори не се сбогувах. Поне довиждане да бях казала.
— Не се притеснявай за Лети. Тя ще се оправи.
— Мисля, че трябва да поспя — каза Кат. — Вие ми се свят.
— Да те сложим в леглото.
Тя отиде в спалнята си и баща й включи нощната лампа, като я прегърна и целуна за лека нощ. В мъждивата светлина, сама, тя се чувстваше по-сигурна. Искаше да остане тук. Да не говори с никого. Искаше да остане в стаята си, в леглото, докато всичко отмине.
На следващия ден Кат се насили да стане от леглото и да се облече, за да заведе Лео до парка. Земята беше мокра от дъжда през нощта. Сънищата на Кат бяха ярки, изпълнени от бурята и проблясъци от детството й, с далечни спомени за майка й. Беше се събудила плувнала в студена пот. Само кратък миг и спомените от предишната вечер я бяха връхлетели отново. Истината — вече беше факт — беше в стаята с нея. Лети й е майка. Тя е дъщеря на Лети. Те бяха свързани и винаги щеше да е така, по начин, който никога не си е представяла. Дори и сега не искаше да си го представи.