Тази сутрин беше благодарна за постоянните въпроси на Лео за движението на луната и слънцето. Мечтите му за пътуване в Космоса я отвличаха от объркващия въпрос коя е тя. На детската площадка Лео отиде направо на люлките и Кат го започна да го люлее. Ритмичното действие я успокои.
— По-високо! — извика Лео и риташе с ботушите си от вълнение. — Искам да отида чак до слънцето.
— Аз ще го люлея — чу се глас. — Мога да го залюлея много високо.
Кат се обърна и видя Зоуи до себе си да се усмихва.
— Здравей, Зоуи — каза тя, като се усмихна в отговор.
— Може ли? — попита Зоуи отново.
— Разбира се — тя се отдръпна. — Лео, това е Зоуи. Тя ще те люлее за малко. Ще те залюлее чак до слънцето.
Лео извика от вълнение.
— Ще внимаваш, нали? — прошепна тя на Зоуи.
— Да — прошепна тя в отговор. — Не се притеснявай.
Кат се огледа и видя Адам на една пейка наблизо. Той махна с ръка. Независимо от всичко, сърцето й подскочи, щом видя топлата му усмивка.
— Ще съм на пейката там — обясни тя на Лео.
Кат седна до Адам.
— Добро утро — каза тя.
— Здравей — отвърна той. Настъпи тишина между тях. Нежността, изписана по лицето му, каза на Кат всичко, което й трябваше да знае.
— Чул си, нали? — попита тя и се уви по-плътно с палтото.
Той кимна.
— Юън ми каза снощи.
— Значи и той не е знаел — рече Кат категорично. — Предполагам, че не би.
— Той знаеше, че има някого, някъде. Но не е имал представа, че си ти. Мисля, че все още е в шок.
— Е, значи ставаме двама — Кат успя да се усмихне леко.
— Как се чувстваш? — попита Адам.
— Странно.
— Странно по какъв начин?
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Кат.
— Да — отговорът му беше толкова прост. Спешният копнеж на Кат да намери решение, да узнае всяка част от истината, сякаш изчезна, щом го погледна в очите. Може би беше твърде рано да узнае всичко. Може би онова, което чувстваше точно в този момент, е истината — нещото, което има значение.
Кат се замисли за начина, по който се беше почувствала, когато Лети й съобщи новина. Не беше едно изречение. Бяха две: Аз съм твоята майка. Аз те дадох. Именно второто изречение се беше запечатало у Кат и отекваше в сънищата й. Лети беше някой, когото тя обича и на когото се възхищава — някой, който вярваше, че я е избрал за свой приятел. Но сега нещата бяха различни — тя знаеше истината, че Лети е искала да я намери. Не беше достатъчно добро. Лети беше избрала да я даде. Баща й, мъжът, който винаги й е казвал да казва истината независимо от всичко, я е лъгал с години. През целия й живот. Може и да не е изрекъл думите, но е лъгал с бездействието си, отново и отново.
— Искаш да знаеш как се чувствам? — попита Кат. — Ядосана съм — тя прехапа устни, но не можеше да спре горещите сълзи, които се разливаха върху бузите й. — Ядосана съм, Адам. Хората, на които имах най-голямо доверие на този свят, не са тези, за които съм ги смятала. Не знам какво би трябвало да чувствам, но истината е, че съм им бясна: на Лети, на баща ми — дори на майка ми, която не е тук, за да се защити.
Адам сложи ръка върху нейната и я задържа. Тя го погледна. Сърцето й биеше силно в гърдите. Стори й се съвсем естествено той да е там.
— Гневи се — каза Адам. — И аз щях да съм бесен на твое място.
Сълзите й потекоха по-бързо. За пръв път тук с Адам, тя не изпитваше необходимост да бъде силна.
— Всичко ще бъде наред, Кат — каза той. — Ти ще се оправиш.
52
Чарли седеше с Юън в хола му, погледът му беше отнесен, а кафето в чашата, която държеше, вероятно отдавна беше изстинало. Предишната вечер двамата тъкмо излизаха, за да хапнат навън, когато Лети се обади. Тя искаше да говори с него и не, не можеше да почака.
Юън беше попитал толкова ли е важно. Резервацията в ресторанта трябва да се отмени, беше промърморил той, разочарован. С Чарли имаха толкова малко време заедно, така или иначе, а сега, заради това, щяха да изгубят цяла вечер. На Чарли й беше трудно да си мълчи, предвид онова, което знаеше. Но просто го окуражи да приеме молбата на майка си на сериозно и да отиде и да я види.
Новината за Лети, и Кат, и Юън беше едно от онези откровения, които идват от нищото, помисли си тя. Човек можеше да започне деня си с мисълта, че най-важното нещо е коя зърнена закуска ще избере сутринта, какви са заглавията във вестника или дали закъснява за работа с пет минути. И тя го беше преживявала, когато научи за Бен. Това не беше толкова сериозно, разбира се, но въпреки всичко само няколко думи бяха нужни, за да превърнат елементите на всекидневния живот в незначителни дреболии.