Сега за Юън и за Кат, двамата души, за които Чарли я беше грижа най-много, закуската, часовникът, заглавията във вестниците вече нямаше да са от значение. И вероятно дълго време щеше да е така.
— Знаех, че е имало дете — каза Юън бавно. — Знаех, че имам сестра някъде там. Но никога, нито за миг не съм си представял, че това е Кат.
Когато Юън се беше прибрал онази вечер, не искаше да говори. Сигурно беше разбрал, че Чарли знаеше. Лети трябва да му е обяснила, Чарли беше сигурна. Но когато си легна, просто помоли Чарли да го прегърне. Лежаха в леглото с преплетени крака, докато дъждът биеше в прозореца. И двамата мълчаха и дишаха равномерно в очакване на съня. Чарли беше устояла на желанието си да задава въпроси, както и на вродената си склонност да извлича всички подробности от сценария най-бързо и възможно най-пълно. Юън беше дал да се разбере, че има нужда най-вече от пространство, за да го асимилира. На сутринта обаче беше готов да говори.
— Мама ми разказа половината история, когато с татко се разделиха. Каза ми, че е дала момиченцето, защото не е дете на баща ми и тя не може да живее в лъжа. Предположих, че момичето беше израснало някъде другаде, а не тук в Скарбъро. Аз съм я познавал, Чарли. Тя живееше толкова близо до мен. Ние не бяхме приятели, но можехме да бъдем.
Чарли сложи ръка на рамото му и го погледна, за да покаже, че все още слуша.
— Чувствам се като идиот — каза Юън. — Като ги гледам двете, не знам как не съм разбрал? Ти каза, че виждаш мама в мен, но при тях двете е много по-очевидно, нали? Формата на лицата им. Веждите, начинът, по който грейват, когато са на път да кажат нещо, което мислят, че е смешно — усмивка трепна на устните му.
— Знам какво имаш предвид — каза Чарли. — И аз също го виждам сега. Но, разбира се, че не си идиот. Как може да си забелязал нещо, когато не си имал представа, че е възможно?
— Радвам се, че си тук — каза Юън и погали ръката й.
— Радвам се, че съм тук — каза Чарли. — Съжалявам, че… — тя потърси думите. — Е, съжалявам, че направих така, че това да се случи.
— Майка ми го е направила, не ти — той поклати глава. — Това е било неин избор. И тогава, и сега.
— Кат сигурно е много объркана — каза Чарли и се намръщи.
— Трябва да отидеш да я видиш.
— Знам. Ще ида. Отлагах го. Ще намина сега.
Чарли и Кат бяха в кухнята в апартамента й този следобед, докато Лео гледаше анимационни филми в другата стая.
— Значи сте излизали днес — Чарли видя мокрите анораци в коридора.
— Да, водих Лео в парка — гласът на Кат беше тих и равен, сякаш беше само наполовина там. Чарли я болеше да я вижда така апатична. — Имах нужда да си изчистя мислите. Предполагам, че Юън ти е казал всичко.
— Той ми каза какво са коментирали двамата с Лети, да. По отношение на вас… Кат, има нещо, което трябва да ти обясня — каза Чарли. — Искам да знаеш, че съм на твоя страна, напълно. Но аз съм част от причината Лети да говори с теб снощи.
— Ти? — очите на Кат бяха широко отворени, но изражението й беше по-скоро празно, отколкото ядосано, сякаш беше твърде изтощена от емоции, за да реагира. — И ти участваш в това?
— Не…
— Знаеш ли какво, Чарли, не мисля, че каквото и да кажеш, може да ме шокира повече. Първо Джейк, после това с Лети и баща ми.
Чарли си пое дълбоко дъх. Дори и да минеше зле, тя трябваше поне да обясни.
— Намерих бележка от майка ти до Лети. Благодари й, като казва, че винаги е мечтала да бъде майка, а вече е — на теб. Не пишеше всичко, но беше достатъчно ясно, за да разбера.
— Къде намери бележката?
— Беше попаднала в другите документи от чайната. Не съм ровила специално. Знам, че няма да повярваш, но в този случай е така. Може би дълбоко в себе Лети е искала някой да открие истината. Кой знае.
Кат й кимна, за да продължи.
— Разкъсваше ме колебание. Не знаех дали да дойда първо при теб. Не ми се струваше редно аз да съм разбрала, докато вие с Юън все още не знаете. Но не исках да ти казвам нищо, нито на теб, нито на него, дори част от историята, с риск да не би да не искате да разберете останалото. Лети е добър човек. Бях сигурна, че е имала причина да направи онова, което е направила, и заслужава шанс да го обясни и на двама ви.
Чарли зачака Кат да каже нещо, но тя седеше мълчаливо и чоплеше с нокът по износения кухненски плот. Минути минаха, преди да вдигне поглед и да каже:
— Ами аз и Юън? — тонът на гласа й стана студен. — Ние какво заслужаваме?