— О, така ли?
— Нали знаеш, че ти разказвах за Гийом? Брат ми, който беше изчезнал? Ами той се върна да живее с нас отново.
— Брей. И това е добре, надявам се?
— Хубаво е, да. Не е съвсем просто — все още има да се оправя с някои неща, но е добре.
— Успя ли вече да се отпусне?
— Да. Близнаците са доволни и ми се струва, че да си играе с тях е добро разсейване за него. Не сме говорили много за случилото се все още.
— Ами ти — каза ли вече на някого за вас с Карла?
— Не — каза Серафин и замълча за миг. — Не че не искам. Искам. Но никога не ми се струва точното време.
— Карла има ли проблем с това?
— Не. Да. Тя не иска да се крием. Нито пък аз. Но сега, когато съм тук, е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Имам много за губене.
Всеки път, щом Серафин опиташе да си представи как казва на родителите си, сцената завършваше с това как един от тях — обикновено майка й — избухва. Тя не можеше да си представи да го разберат или да го приемат. Какво ще кажат в църквата? Това би тревожило майка й. Снощи, в леглото, тя се зачуди дали родителите й биха стигнали дотам, че да я отрежат като част от семейството.
— А какво ще се случи, ако не им кажеш? — попита Кат.
— Животът ми ще продължи да бъде една лъжа — заяви Серафин. — Не е толкова блестяща опция, предполагам, ако го погледнеш по този начин.
Линията замълча за миг.
— Достатъчно за мен — каза Серафин. — Как си ти?
— Уф — рече Кат.
— Уф, какво?
— Уф — всичко е истинска каша.
— Какво е станало?
— Колко време имаш?
— Нямам бърза работа.
— Нямам представа откъде да започна, Серафин. Последните няколко дни бяха толкова откачени. Имам чувството, че искам да се смея и плача едновременно.
— Започни от началото. Не бързай. ДИШАЙ.
Серафин чу как Кат си поема дълбоко дъх, след което започна да говори. Тя разказа на Серафин всичко — какво се е случило с Лети и новите й отношения с Юън. Как почти се беше скарала с Чарли, докато не успяха да обсъдят нещата.
— Значи, нека да изясним това — заяви Серафин, докато умът й преработваше цялата информация. — Откакто те видях последния път, си се сдобила с майка и брат?
Кат се засмя.
— Казах ти, че е откачено. Да, Юън ми е полубрат.
— Не си преувеличила. Наистина е лудост.
— Знам. Беше доста ужасно.
— Ужасно? — попита Серафин, като бавно обработваше чутото. — Искам да кажа, мога да разбера, че е било огромен шок. Не се опитвам да твърдя нещо друго. Но пък трябва ли да бъде нещо лошо?
— Не знам. Не съм сигурна, че мога да не се чувствам предадена от всичко това. Лети да ме лъже, баща ми да ме лъже…
— Ще отнеме време, разбира се — каза Серафин. — Но погледни от друг ъгъл. Ти си придобила нов човек в живота си — всъщност двама души. Не си загубила никого.
— Не знам. Имам чувството, че съм.
— Смяташ ли, че ако поговориш с Лети отново би помогнало?
— Не съм сигурна, че съм готова. Минах покрай „Крайбрежната“ на път към вкъщи. Беше най-странното нещо на света — да мина оттам и да не се отбия, за да кажа здрасти. Не мисля, че някога съм го правила.
— Лети не е нужно да ти бъде майка, нали знаеш — заяви Серафин. — Не е нужно да я приемаш като никого, когото не искаш тя да бъде.
Кат потърка челото си.
— Знам, че звучи странно, но именно Лети е тази, която чувствам, че съм изгубила.
Серафин се качи по стълбите към стаята си, умислена за Кат и колко й се искаше да е с нея, дори и само за една вечер, за да й помогне да се почувства по-силна отново. Тя беше сигурна, че Лети също страда и вероятно съжалява за решенията, които е взела.
Тя погледна в стаята на Гийом. Той седеше на леглото си, а тъмнорусата му коса покриваше едното око. Дрънкаше тихо на акустичната китара в скута си.
— Липсваше ми този звук — каза тя.
Той я погледна и се усмихна.
— Ела.
Тя затвори вратата след себе си и седна на пухкавия фотьойл тип барбарон в стаята му.
— Е; значи се върна? — каза тя.
— Върнах се — той прозвуча далечно.
— Добре ли се чувстваш?
Той кимна.
— По-добре, отколкото си мислех. Мисля, че най-трудната част беше да осъзная какво съм причинил на мама и татко.
Тя вдигна вежди.
— Какво съм причинил на всички ви.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита тя. — Какво се е случило?
— Ще поговорим. Още не. Предполагам, че трябваше да стигна дъното, преди да разбера, че нещо трябва да се промени. Това дъно беше полицейската килия и да знам, че нямам дом, където да се прибера.