— Нали беше отседнал при приятели преди това?
— Мислех, че са ми приятели — каза Гийом и махна косата от очите си. — Но не са били, не са били истински приятели. Просто познати, които изчезнаха, когато имах нужда от тях.
— Мислехме за теб през цялото време — заяви Серафин. — Мама и татко постоянно се надяваха, че ще се обадиш.
— Трябваше да го направя — каза той. — Но не можех да се изправя пред онова, което се случваше. Не можех да ги лъжа.
— Каза ли им какво се е случило с теб?
— Част от него. Те разбраха. Приеха го по-добре, отколкото си мислех.
— Това е добре.
— И ти имаш нещо, което трябва да им кажеш, нали? — попита той.
Серафин се стресна:
— Какво имаш предвид?
Той не би могъл да знае. Тя и Карла винаги са били толкова внимателни.
— Че си влюбена. И то не в някой фермер, за когото са си представяли, че ще се омъжиш.
— Как разбра? — попита Серафин, разтревожено.
Той се усмихна мило:
— Винаги съм подозирал, но не бях сигурен. Досега.
Тя чакаше нещо — да я отхвърли, да се отврати. Или да й се присмее, задето мисли, че е влюбена. Едно от многото неща, за които се беше приготвила.
— Тя сигурно е специална — каза Гийом. — Изглеждаш много по-щастлива напоследък.
— Така е — Серафин почувства облекчение. — И да, по-щастлива съм.
— Ще го приемат, да знаеш. Мама и татко — успокои я той. — Това може да отнеме известно време, но те те обичат. Ще трябва да свикнат с това.
— Мислиш ли?
— Да. Трябва да им кажеш.
Небрежният начин и разбиране, по който го прие Гийом, свали товара от раменете на Серафин. Той я обичаше заради човека, който е, а не заради това кого обича тя. Може би беше прав и родителите й щяха да сторят същото.
54
Кат държеше Лео за ръка, докато се приближаваха към вратата на детската градина. Тя се усмихна на другите майки с детските им колички и взе скутера на Лео.
— Да слушаш днес — каза Кат и се наведе да целуне Лео за довиждане. — Забавлявай се. Дядо ти ще те вземе днес следобед.
— Чао, мамо — тя разроши косата му и той влезе през вратата. От маратонките му проблясваха малки червени светлини.
На спирката тя потърси нещо за четене в чантата си, докато чакаше автобуса до колцентъра. Намери броя на списанието, който Чарли й беше дала да занесе на Лети. Отвори го и прегледа снимките на местата, които бяха посетили заедно с Чарли и Серафин.
Стигна до материала, написан от Чарли: тайната история. Искаше да го прочете на тишина и спокойствие. Докато го четеше, си представяше Лети.
… чайната преминава в ръцете на сегашната собственичка във финансово трудни времена, докато синът й е още малък, а съпругът й работи в чужбина. Когато вандали обират „Крайбрежната", собственичката трябва сама да поправи интериора и да намери мебели, за да смени откраднатите…
Представи си как Лети намира столове и маси, точно както тя трябваше да направи за собствения си апартамент, когато нямаха пари. И двете бяха имали своите предизвикателства в живота, взели решения, сторили им се най-добрите в момента, както и намерили начин да се примирят с последствията. Може би тъкмо затова Лети винаги е могла да разбере как се чувства Кат и каква подкрепа й е необходима. Може би сега беше времето тя да е подкрепа за Лети.
Денят в колцентъра беше дълъг и уморителен, но поне вторият й работен ден беше по-лесен от първия. Беше започнала да овладява техниката и имаше повече разговори и в края на деня шефът й я повика в кабинета си, за да я поздрави за покриването на планирания брой обаждания. Но всичко в този офис я караше да се чувства празна. След обяда си наля чаша чай от машината — стар и безвкусен със сухо мляко. Взе решение, че ще се помъчи да изкара колкото се може повече пари тук, докато търси друга работа.
На път за вкъщи мина покрай „Крайбрежната“. Представи си как топлият чайник пристига на масата и оправя лошия й ден, както толкова много пъти досега. Лети трябва да е там, помисли си Кат — занимава се със сметките или почиства масите.
Замисли се отново върху думите на Серафин — не беше нужно Лети да й бъде майка.
Тя почука на прозореца и Лети я пусна вътре.
— Здравей — каза Кат. Тя почувства прилив на смесени емоции. Беше невъзможно да погледне Лети в лицето, без да сравнява чертите й със своите собствени, да търси някаква следа във всяка черта или маниерничене към това коя е тя всъщност и защо Лети я беше дала.