— Разбира се — Фло скочи на крака и Джейкъб я последва.
Пипа даде на сестра си кутия с шоколадови бонбони и разопакова един за себе си.
— Как е всичко там в Лондон? — попита тя.
— Бива — каза Чарли. Това обобщаваше всичко. Справяше се. Имаше време за сутрешното си тичане, през което прочистваше главата си за предстоящия ден. Последните два броя на списанието, които бе редактирала, се бяха продали добре и Луис изглеждаше доволен от напредъка й. Работеше до късно и рядко имаше време за себе си, но именно това беше очаквала. — Знаеш колко много исках това повишение. Щастливка съм, че получих работата.
— Това е добре в такъв случай.
— Ами ти?
— Нещата са по-добре, благодаря. Мисля да запиша задочно. Ще изчакам Грейси да порасне още мъничко и ще запиша право. Потърсих университети и Люк каза, че ще ме подкрепи, ако искам да го направя.
— Това е страхотно.
— Надявам се, че ще бъде по-щастлива Нова година — каза Пипа.
Чарли хвана ръката на сестра си и я стисна.
— Сигурна съм, че ще бъде.
Когато Коледният обяд свърши, Чарли се качи по стълбите до детската си стая с чаша чай в ръка. Седна на леглото и изпрати съобщение на Юън.
Весела Коледа! Изкарваме си страхотно. Това е може би най-хубавият ни ден заедно досега. Децата си харесаха подаръците. Имам чувството, че съм прекарала деня с нечие чуждо семейство, а не с моето! Дори и татко се държи добре. Как са нещата при вас? Ч.
Тя седна в креслото и сложи телефона си на нощното шкафче в очакване на отговора му. Никога не бе трябвало да чака толкова дълго.
Проблемът беше, че не можеше да го вижда. Минаваха седмици, преди да могат да се освободят от работа и да пропътуват пътя, за да се видят. Липсваше й — топлото, сигурно усещане на ръцете му около нея в леглото, нежността на целувката му. Начинът, по който я караше да се смее след дългия ден. Перспективата да се прибере при него, а не в студения си, празен апартамент беше нещо, за което копнееше постоянно.
Серафин отиде в кухнята и намери майка си да подрежда картофи в тава за печене. Косата й беше прибрана в конска опашка и носеше престилка на цветя. Всичко в тази сцена й беше познато, с изключение на празния поглед в очите на Елен, когато видя дъщеря си да влиза в стаята.
Серафин нямаше търпение да се измъкне и да прекара известно време у Карла, да си поговорят колко й е трудно собствената й майка да я отблъсне. Моментите, прекарани заедно с Карла, дори когато имаше нещо толкова сериозно, надвиснало над тях, бяха безценни. Късчета време, в които Серафин имаше пространството да бъде себе си и да бъде с някого, когото обичаше по-дълбоко с всеки изминал ден.
— Съжалявам, мамо — каза тихо Серафин.
Очите на майка й блестяха мокри от сълзи. Серафин беше съкрушена от мисълта каква болка причинява на майка си, която винаги е правила всичко възможно за нея. Елен поклати глава, без да каже нищо.
— Иска ми се това да не ти причиняваше такава болка.
— Сигурна ли си? — майка й се обърна към нея. Уязвимостта в сините й очи изведнъж бе толкова видима. — Абсолютно сигурна?
Серафин кимна.
— И това не е просто фаза? Няма никакъв шанс да промениш мнението си?
— Никога не съм била по-сигурна за нещо.
Една сълза се спря на бузата Елен и тя я избърса.
Серафин прехапа устни. Знаеше, че не може да отмени казаното, а дори и да можеше, фактът, че е вярно щеше да остане.
— Е — каза Елен и избърса ръце в престилката си. — По-добре да започна да свиквам с идеята тогава.
Тя се обърна към дъщеря си и едва доловима усмивка се появи на устните й.
— Доста по-различна Коледа тази година, а? — каза Юън.
В деня след Коледа, двамата с Кат наблюдаваха как Лео си играе с едно приятелче на южния плаж, където пляскаше с гумените си ботуши във вълните на брега.
— Да. Надявам се да не си имал нищо против, че и ние бяхме там?
— Разбира се, че не. Това направи деня много по-специален, особено с Лео наоколо. Винаги съм искал племенник.
— И сега се сдоби с такъв само за една нощ — усмихна се Кат.
— Той е чудесен — каза Юън, докато Лео махаше във въздуха с някаква пръчка, която беше намерил.
— Можеш да си му бавачка, когато си пожелаеш. Честна дума, не се притеснявай изобщо — Кат се ухили.
— Вече изглежда реално, най-накрая — каза Юън. — Как вървят нещата с мама?
— Говорим повече. Ще се получи. Отне ми време, но се чувствам щастливка.
— Ти не се отнесе лошо с нея. Можеше да е по-зле — пошегува се Юън.