Ординарецът Гаврюшка почука на вратата на каютата:
— Извинявам се. Донесох ви чайче.
— Благодаря ти, брат. Остави го.
— А може ли да послушам как свирите?
— Разбира се. Ще ми бъде драго. Слушайте… Колебанията на юношата били разсеяни от баба му, която поставила зад иконостаса две листчета. На едното пишело „Консерватория“, а на другото — „Морско училище“. След като се помолила на светите угодници, баба му измъкнала наслуки листчето, което доведе внука й в каютата на крайцера „Богатир“. Край вратата на каютата, открехната нарочно от ординареца, стояха смълчани матроси.
— Харесва ли ви?
— Много. А не ви ли пречим?
— Ами, не. Сен-Санс… как няма да ви харесва?
Когато беше гардемарин, Панафидин ходеше на уроци в столичната консерватория и за цял живот бе запазил похвалата на професор Вержбилович: „Имате силен лък, притежавате ясна фраза. Естествено, още ви липсва виртуозност, но в пасажите… не е лошо, не е лошо.“ Инструментът наистина притежаваше старинно благородство. Вълнообразните „ефове“ (прорезите FF върху корпуса на виолончелото) добре резонираха звука. Даже го беше срам да държи инструмента в гардероба, сякаш го е откраднал и сега трябва да го крие. Под звуците на музиката си спомняше дядовото имение, старите портрети по стените, роднините и съседите, сред които не бе угаснал споменът за Пушкин. Понякога на мичмана даже му ставаше неудобно — пушкинистите пишеха за фамилиите Вулф, Керн, Пешчурови, Жандр и Веляшеви, а за мичмана те бяха просто роднини, просто съседи, живели на древната тверска земя…
Матросите изслушаха неговото изпълнение до края. — Покорно благодарим — каза един от тях. — Сам знаете, че от такъв животец като нашия понякога човек може да пукне. А виж, като послушаш музика, ти и поолеква… Благодарим!
Те полека затвориха вратата, а мичманът настани виолончелото върху удобното ложе от небесносиньо кадифе. Преди лягане прегледа мързеливо вестниците. Ще имали война или не? Вероятно все пак няма да има, тъй като граф Кайзерлинг, собственик на китобойна флотилия, е преместил кантората си от Владивосток в Нагасаки.
„Трябва да заспя—каза си мичманът. — Най-добре е да заспя…“
Заспа с надеждата, че не остава много до събота.
(Прочутият виолончелист Пабло Казалс по това време бил на гастроли в Русия. Той пише, че руските младежи „жадуваха да работят за своя народ, да му разкрият нови хоризонти и същевременно страдаха от съзнанието за своето безсилие. Мнозина от тях се увличаха от музиката, търсеха в нея някаква компенсация, някаква утеха. Когато избухна революцията от 1917 година, съвсем не бях изненадан“.)
Император Николай II изпратил випускниците от курса, в който бил и Панафидин, с унилото напътствие: „Мнозина от вас заминават с корабите за Далечния изток и един бог знае какво ви чака там.“ А междувременно още в Шчечин се говорело по корабостроителниците, че адмирал Того е избрал за своя флот най-добрите варианти от английските проекти за крайцери — цялостна броня, повишена скорост; сдвоените оръдия са в бронирани кули! Тогава младият мичман още не искаше да повярва, че гордите бели лебеди, които отиваха да защитят далекоизточните граници на отечеството, можеха да отстъпват дори в най-малка степен на противника… Не вярваше!
А положението в света ставаше все по-напрегнато.
Престарялата кралица Виктория вече бе преминала в небитието, но колониалните завети на викторианството оставаха непоклатими за нейните наследници. Лондон имаше готов стереотипен отговор на всички упреци за ограбване на света: „Нашето присъствие тук (или там) е наложително, тъй като всяка странична намеса би навлязла в сферата, представляваща интерес за британската корона.“ Когато завзеха Лхаса, те крещяха, че спасяват Индия от нашествието на руските конквистадори. Оказа се, че техните канонерки при Яндзъ са спасявали Китай от броненосците на Германия. Присъствието си в Сиам англичаните оправдаваха с това, че трябва да спасяват бедните сиамци от френските колонизатори. Ескадрите на Англия както винаги пореха водите на Персийския залив, а Уайтхол се задавяше от крясъци, че те пазят нещастните персийци от руската алчност…