Само че въпросът е накъде да се бяга и далече ли можеш да избягаш?
Може да се избяга надалеч. Даже много…
Но най-напред свършиха краставичките, на които Шаламов се оказа голям любител. След това оглозгаха до кости бутовете, вече понамирисващи не както трябва. В края на „пиршеството“ бегълците дълго и скучно смучеха японски бонбончета. За крехкия наглед мичман как да е, но как да я кара побойникът Шаламов?
— Да се краде, все едно, не може — казваше той. — Че то само в Русия има съзнателни хора — напердашват те и после ти прощават. А тук, в чужда страна и при чужди хора, не върви да се краде…
Вървяха по един планински склон, обрасъл с борова гора.
Изведнъж право пред тях изникна някакъв стар японец със сноп пръчки на гърба. При вида на русите той не показа никакво учудване. Обърна се спокойно и продължи нататък.
— Ще ни издаде, дъртакът му — каза Панафидин.
— Ами не можем да го утрепем — отговори Шаламов.
Скоро видяха как от околните села бегом се събират хора с малки байрачета. Бегълците свиха настрани, но от този момент нататък им се струваше, че постоянно ги следят нечии очи. Много очи! Измъчени от глад, целите в кал от оризовите полета, те започнаха да се мятат между села, горички, гробища, казарми, пътечки… Това си беше истинска хайка — в първите дни ги преследваха десетки японци, на другия ден те бяха вече стотици, и накрая хиляди жители на околността обкръжаваха бегълците тихо и безмълвно, но учудващо организирано.
Панафидин се отпусна умерено на земята:
— Не мога повече. Седни и ти, Коля, недей да стърчиш…
Седнаха, притиснати с потни гърбове един към друг. Изведнъж от храстите изскочи полицай със син мундир и бели гащи, пъхнати в ботушите. Те се обърнаха — отстрани стояха още десет, съвсем същите — еднакви като кукли.
Самураите извадиха от ножниците къси саби.
Съпротивата беше безполезна.
Даже здравенякът Шаламов осъзна това…
— Е, какво, ще ни свършите? Сигурно се радвате? — каза матросът.
Полицаите се държаха крайно любезно.
Нито вериги им сложиха, нито им вързаха ръцете.
Но картината беше впечатляваща: отпред вървяха руски моряк и руски офицер, след тях — пазителите на реда, след полицаите — многохилядна тълпа японци. Навсякъде се развяваха празнични флагчета. Децата гърмяха с книжни бомбички… Шаламов каза:
— Съвсем като панаир, чак е весело!
Заведоха бегълците до близкото село, където за тях беше приготвена вечеря в селския хотел. Панафидин попита далеч ли е оттук Мацуяма и полицаят отговори, че те са се отдалечили от Мацуяма двеста мили навътре в острова.
— Веднага бяхме известени за вашето бягство. Но не ви търсехме, надявайки се, че сами ще се върнете в лагера, когато ви свършат продуктите. По нашите сметки храната ви беше свършила отдавна, а вие все не се появявахте в Мацуяма и тогава нашето началство започна да се безпокои за вашето здраве.
Панафидин разбра думите на полицая, преведе ги на Шаламов, който дълго се смя:
— Казваш, за моето здраве се тревожили? Ами че нека ми сложат термометър.
Скоро стана ясно, че няма да ги върнат в Мацуяма. Японците бяха решили да изолират бегълците от обичайната среда на другарите им по нещастие. Предстоеше им да пристигнат във Фукуока на остров Кюшу. Беше, разбира се, безполезно да спорят. Както и в деня на бягството, плющеше проливен дъжд, когато ги доведоха в кантората за военнопленници на град Фукуока. Изолираха бегълците в карцер без прозорци, хвърлиха им пакет с леки одеяла, но не им дадоха да спят. Цяла нощ часовите, минавайки покрай карцера, считаха за свой воински дълг да лумкат с приклади по вратата. Сутринта ги посети старичкият майор Кодама и на въпроса на Панафидин, дълго ли има да стоят тук, отговори: „За известно време.“
— Но за колко време? — разпитваше мичманът.